molif | bg

Това си пожелават хората навсякъде тези дни.
Чувам ги по улиците, в магазина, онлайн… едно и също изречение, но със сигурност не означава едно и също за всички.
Лесно ли е да зарадваш хората, които обичаш?
Обичам да дарявам различни неща и винаги внимателно ги подбирам според хората, за които са предназначени.
Тези дни за първи път ми беше върнат подарък (не е приятно чувство).
През годините много пъти са ми подарявали ненужни предмети или неща, които не харесвам, но никога не съм отказала да приема подарък.
Мисля си, че приемането е често дори по-важно от даряването.
Защото е прекрасно да даваш от себе си, но още по-ценно е да умееш и да приемаш от другите. Уча се и аз още…

Истината е, че за мнозина тези дни не са нито весели, нито празнични.
Лично за мен “празник” е дума, която свързвам с танци, песни, игри и подаръци.
Но у нас “традицията” е празниците да се прекарват на маса и пред телевизора.
После всички пъшкат и се оплакват от преяждане и препиване, и малцина ще запомнят края на тази година по различен начин от миналата.
Но има и друго – вярвам, че празничното настроение идва от хората, не от датата на календара.
Затова искам да пожелая на целия Интернет:

Незабравими празници – нека бъдат такива, каквито сами искате да си ги направите!

О, а подаръкът за Стефановден за братчето ми беше този:

Тази сутрин прочетох на Ирка (Alia) постчето за коледните й сладки.
Реших, че трябва да покажа и моите тазгодишни творения, макар че, за разлика от нейните, които стоят в кутии, моите застрашително намаляват с всеки изминал ден.

Добре е все пак, че ги има на снимка, макар че далеч не правя такива фото-шедьоври като Иринка.
Имам и още нещо за показване, но то е изненада за братчето ми, така че ще почака… поне до Стефановден.
От друга страна, колкото и курабийки да направя, обичам да ги раздавам на приятели.
Сигурно заради това все ми се струват твърде малко и че много бързо свършват.
Обаче този път съм решила да има повече, за да не чувствам вина, когато ми се иска да похапна – в хладилника ме чака тестото за втората доза.
Да видим само кога ще имам време, за да го превърна в нещо вкусно и красиво.
Защото напоследък имам и други идеи, чак се чудя кое по-напред…

Нашата печка също има доста чепат характер и все пак се разбираме добре, защото кухненски провали не ми се случват често, а пък що се отнася до дозите… няма друг такъв импровизатор на рецепти като мен. Ето, вчера ми се прияде брауни. Отворих нета, разгледах куп рецепти, накрая съчетах основните продукти на око, смело си съчиних дозата и все пак се получи мнооого вкусно.
Прилагам доказателствен материал, макар че на картинка изобщо не е като да му усетиш истинския вкус.

“Макар да беше нощ, малката уличка край градския парк, на която живееха Светльови, беше цялата жълта и червена, защото цветовете на есента се виждаха и в тъмното – нещо невероятно и на което още не може да бъде дадено обяснение. Толкоз беше хубаво, че можеше да се напише за него така: Ах, колко е хубаво! Листата са всички сякаш от блокче за водни боички: виж, ясенът, който цял в пламък червен е, се моли на бука: – Дай жълто на мене! – а жълтият бук му отвръща: – Съгласен, но дай ми ти първо червенко от ясен! И толкоз са пъстри и шарени всички, че няма в боичките толкоз понички, какви ти понички! – езикът ни даже не може със думи докрай да изкаже колко е хубаво!…
…Но Светльо се мъчеше да заспи в своята стаичка и едва ли виждаше всичко това. Беше си взел в креватчето шестте индианеца от пластмаса и един му се беше отпечатал на бузата.
Прозорецът беше само притворен и едно голямо Куче го бутна и влезе с мек скок в стаята. Седна на ръба на креватчето и засвири с тромпета си някаква тъжна музика.
И странно беше, че Светльо отвори очи не когато то засвири, а когато замлъкна последният му звук.
-Тихо! – предупреди го Кучето с лапа пред уста.
-Защо? – запита Светльо, като отметна одеялото и се изправи в креватчето си.
-Защото съм дошло да те спася – каза Кучето. – Ти чувал ли си за санбернарските кучета?
-Не – каза Светльо. – Какви са?
-Огромни и къдрави, бели на черни петна. Обичат да си играят с децата. И носят коняк на шията си, за да спасяват хората.
-Как ги спасяват?
- Не знам точно как – призна си Кучето. – Сигурно някой, като му се пие много коняк, а няма пари или пък гастрономът е затворен, те го спасяват…”

————–

Откъсът е от любима моя приказка – “Меко казано” на Валери Петров. Прекрасен писател (да е жив и здрав), който много обича децата и красивите думи.
Парченцето от приказката пък публикувах заради кампанията на SOS детски селища “Приказка безкрай”, за която научих от Енея и Летящата калинка.
Повече за SOS Детски селища България: http://www.sosbg.org/
И на специално създадения приказен сайт: http://priatel.sosbg.org
Жюстин даде началото, но всеки, който пожелае, може да продължи кампанията, като публикува откъс от любима приказка.
Все пак смятам официално да поканя Жоро Пентаграм, Батпеп и Графът.
Моля, разкажете ни приказка.

Одеве излизаме с Мишел и на вратата почти се сблъскахме с един от съседите.
Много готин, възрастен мъж (около 60-те може би), той и съпругата му са една от екстрите на кооперацията, която обитаваме – понеже, нали, културни и добри съседи не се срещат често.
Но не за това ми беше приказката.
Човекът носеше небрежно огромен и много красив букет цветя, някак особено празнично контрастиращ на иначе обичайно скромния му външен вид.
Поздравихме се и го попитах да не би съпругата му да има рожден ден днес и затова той й носи цветя.
Отговорът ме закова:

“Не -каза той, леко засрамено сякаш – просто обичаме да си припомняме студентските години”…

Ей-така се ухилих, като го чух това!
Честит празник на всички бивши и настоящи студенти!

Като съм тръгнала да си изповядвам греховете, ето още нещо, за което смятах да пиша навреме и естествено, пропуснах момента.
Мисля, че съм ви споменавала за Малък куклен театър Слон – едни чудесни, много талантливи хора.
Хубаво е, че ги има и аз се радвам, че имам честта да ги познавам, защото са светли.
В началото на ноември ме поканиха на премиера на нещо доста интересно, просто нямаше как да не отида.
Няма да ги хваля твърде много, вие сами си решете дали ви се ходи на театър – само ще кажа, че постановката се казва “Омагьосаният файтон”, много е ефектна и въздействаща и поне аз си излязох оттам с леко сърце и голяма усмивка.

Актьорите са спечелили вече доста награди с тази постановка – повече можете да прочетете в техния форум – forum.slontheatre.com

О, и не се лъжете по думата “куклен” в името – точно това представление не е за малки деца, а за възрастни (не, няма секс).
Не сте били на точно такъв театър никога досега, гарантирано.
Контрастите, играта на светлини и сенки, разкошната музика…

Следващото представление ще бъде на 5 декември, петък, от 19:00 часа – просто отидете и гледайте “Омагьосаният файтон” в театър “Ателие 313″.
Аз със сигурност ще отида отново на някое от следващите представления. А може би и на повече от едно.

…всеки път, когато имам наблизо нещо за драскане.
Разбира се, модерните технологии не ме подминаха – след като неколкократно споменах пред подходящите хора, че бих искала да опитам какво е да рисуваш с таблет, хубавите хора ми подариха един, най-чудесният – МИНАЛАТА година.
Оттогава събира прах.

Но ето един опит да рисувам с писалката му – колкото и да е куц, понеже е плод на двуминутна заигравка с вектори, показвам, понеже Мишел ми надува главата от няколко дена с реплики от рода на “ама ти защо не пишеш”, очевидно с цел да събуди някаква съвест или чувство на вина в мен.
Мислех, че съвестта ми отдавна си е събрала багажа и се е изнесла, но може и да е оставила някакви следи де, защото все пак поддадох.
Освен синкавото симпатично чудовище, ето и още една картинка бонус от мен, с химикалка:

Всъщност, така обикновено изглеждат записките ми по време на лекции, конференции, уъркшопи и прочие.
Все се надявам някой да ме научи как от такава рисунка може да се направи добре оцветена в Illustrator картинка с ефекти…
А сега, свободна ли съм? Ок, отивам да пия… ъъъ, чай.