molif | bg

Поздрав от морето… с което днес си взех довиждане, а това винаги, ама винаги го правя с голяма мъка…

Тези дни, докато публикувах представителите на глиненото войнство, любимата ми илюстраторка Моника Калво е открила поредното забавно видео от поредицата Simon’s Cat:

Прекрасна анимация, всеки път ме очарова!
Ако случайно не сте попадали на предишните две или сте ги позабравили, лесно мога да ви ги припомня:

1. ‘Cat Man Do’

2. ‘Let Me In!’

Много са показателни за котешкия нрав по принцип…
А наскоро попаднах на следния виц:

“Абсолютно не ми е ясно, защо жените обичат котките.
Котките са независими същества, те не слушат и изпълняват, не идват, когато ги викаш, обичат да се шляят навън през нощта, после се прибират, за да бъдат нахранени и гушкани.
После искат да бъдат оставени да си поспят спокойно.
С други думи: в котките жените обичат нещо, което при мъжете страшно ненавиждат…”

Има нещо много вярно в това…но от друга страна, има и хора, които не понасят котките.

Като малък пееше в хора,

а сега мечтае за операта. Пуска си стари грамофонни плочи и припява заедно с тях.

Чел е “Книга за операта” стотици пъти и знае почти наизуст либретата на всичко от Джузепе Верди. Но е доста срамежлив и предпочита да пее само вкъщи. Понякога се чувства дързък и тогава отваря прозорците.

Съседите не му се сърдят много, защото всъщност пее тихичко.

Май просто има теми, които ме завладяват на периоди и докато не ги изчерпя, нещо ме кара да продължавам в същата посока.
Преди около 15-16 години, когато за първи път се сприятелих с глината, незнайно защо започнах да правя приказни джуджета и малки магьосници. Повечето от тях подарявах почти веднага и не ги пазя на снимка, но все още имам у дома десетина, които смятах за недостатъчно хубави, за да бъдат подарявани.

В последните години все по-рядко намирам свободно време и достатъчно спокойствие, за да правя такива неща, но едва покрай този сайт осъзнах, че котките трайно са се настанили в него и засега поне не смятат да си ходят.
На хартия или от глина, те сякаш намекват, че знаят какво ми е нужно - именно не-бързане, повече домашен уют, мъничко мързел дори.
Ето два екземпляра, които много обичам.

Първо този симпатяга. Понеже непрекъснато мисли за храна, сложих магнит на гърба му, за да е близо до хладилника:

Можем на много неща да се научим от котките. Възхищава ме тяхната естествена сила и грация и поразителната им способност да си почиват. Навсякъде. По всяко време.

А ето го и малкият замислен скитник, на когото липсват приключенията и непознатите земи:

Чел е много за местата, които иска да посети. Но домът го задържа и все по-трудно се решава да тръгне на път.

Get Flash Player to see this player.

Обича ретрото и класиката, а чувството за стил му е вродено. Винаги е искал да бъде корабен котарак. Чувал е, че в корабните трюмове е пълно с плъхове, които знаят какъв е вкусът на
ром и солена морска вода. Не се страхува от тях, само е любопитен да ги види.

Ужасно любопитен.

(За песента - специални благодарности на batpep)

Не знам, сигурно с много други хора е така, но ръцете ми просто не могат да стоят без работа.

Какъвто и предмет да видя, все ми хрумва, че от него може да се направи нещо друго, и това най-често е само играчка, макар че понякога се случва предметът да става и за нещо полезно.
В Морската градина в Бургас растат едни светлосиви дървета, дето ги има и в София и все не им запомням името. Тук растат по Славейков, имат си едни топчести рошави плодове, листа, подобни на клен и много красива кора.

Парчетата кора са някак силно изкушаващи, приличат ми на готови парченца фурнир. Използвала съм ги, за да правя картички от тях. Малко шантави наистина (става и с борова кора), а сега, през отпуската, си поиграх и направих смешна малка къщичка:

Има си стопани, макар и малко небрежни. През зимата ще им подухва доста май, но на тях не им пука.

Обичат се и са щастливи, имат си Той - куче и Тя - котка.

Останаха да живеят в Бургас, край морето. Там са по-щастливи и се чувстват свободни.

А когато им стане скучно, слушат музиката на вятъра, който полюшва тези морски миди:

… сякаш им разказват за всички прекрасни неща и големите тайни, които Голямата вода крие в себе си…

Която е много неща. Но наскоро Бого Шопов попита какво означава свободата и за мен.

Спомних си един цитат, мисля, че е от Жан-Пол Сартр - “Твоята свобода свършва там, където започва моят нос”.

Ето и още един цитат, от Богомил, под който се подписвам с две ръце:

“Вярваме, че уважението на личното ни пространство е важна част от човешкото ни достойнство. Едно свободно и отворено общество не може да съществува в отсъствието на уединение и лична комуникация.”

Друг е въпросът дали “управляващите” се нуждаят от свободно и отворено общество, или от удобно стадо, което да работи за тях и да върви покорно и депресирано към кланицата, когато се изхаби…

Едва ли някога ще приема тревогата за сигурността като оправдание за нарушаването на личното пространство на индивида, особено когато все по-маниакалните мерки започват да третират всеки като евентуален престъпник по презумпция… а в крайна сметка изобщо не е ясно чии нужди обслужват?

(”управляващите” е в кавички, защото има две неща, които все са в тежък дефицит наоколо - добро обслужване и добро управление….на каквото и да е)