molif | bg

Поздрав от морето… с което днес си взех довиждане, а това винаги, ама винаги го правя с голяма мъка…

Тези дни, докато публикувах представителите на глиненото войнство, любимата ми илюстраторка Моника Калво е открила поредното забавно видео от поредицата Simon’s Cat:

Прекрасна анимация, всеки път ме очарова!
Ако случайно не сте попадали на предишните две или сте ги позабравили, лесно мога да ви ги припомня:

1. ‘Cat Man Do’

2. ‘Let Me In!’

Много са показателни за котешкия нрав по принцип…
А наскоро попаднах на следния виц:

“Абсолютно не ми е ясно, защо жените обичат котките.
Котките са независими същества, те не слушат и изпълняват, не идват, когато ги викаш, обичат да се шляят навън през нощта, после се прибират, за да бъдат нахранени и гушкани.
После искат да бъдат оставени да си поспят спокойно.
С други думи: в котките жените обичат нещо, което при мъжете страшно ненавиждат…”

Има нещо много вярно в това…но от друга страна, има и хора, които не понасят котките.

Като малък пееше в хора,

а сега мечтае за операта. Пуска си стари грамофонни плочи и припява заедно с тях.

Чел е “Книга за операта” стотици пъти и знае почти наизуст либретата на всичко от Джузепе Верди. Но е доста срамежлив и предпочита да пее само вкъщи. Понякога се чувства дързък и тогава отваря прозорците.

Съседите не му се сърдят много, защото всъщност пее тихичко.

Май просто има теми, които ме завладяват на периоди и докато не ги изчерпя, нещо ме кара да продължавам в същата посока.
Преди около 15-16 години, когато за първи път се сприятелих с глината, незнайно защо започнах да правя приказни джуджета и малки магьосници. Повечето от тях подарявах почти веднага и не ги пазя на снимка, но все още имам у дома десетина, които смятах за недостатъчно хубави, за да бъдат подарявани.

В последните години все по-рядко намирам свободно време и достатъчно спокойствие, за да правя такива неща, но едва покрай този сайт осъзнах, че котките трайно са се настанили в него и засега поне не смятат да си ходят.
На хартия или от глина, те сякаш намекват, че знаят какво ми е нужно – именно не-бързане, повече домашен уют, мъничко мързел дори.
Ето два екземпляра, които много обичам.

Първо този симпатяга. Понеже непрекъснато мисли за храна, сложих магнит на гърба му, за да е близо до хладилника:

Можем на много неща да се научим от котките. Възхищава ме тяхната естествена сила и грация и поразителната им способност да си почиват. Навсякъде. По всяко време.

А ето го и малкият замислен скитник, на когото липсват приключенията и непознатите земи:

Чел е много за местата, които иска да посети. Но домът го задържа и все по-трудно се решава да тръгне на път.

Get Flash Player to see this player.

Обича ретрото и класиката, а чувството за стил му е вродено. Винаги е искал да бъде корабен котарак. Чувал е, че в корабните трюмове е пълно с плъхове, които знаят какъв е вкусът на
ром и солена морска вода. Не се страхува от тях, само е любопитен да ги види.

Ужасно любопитен.

(За песента – специални благодарности на batpep)

[wp:svejo-net]

Не знам, сигурно с много други хора е така, но ръцете ми просто не могат да стоят без работа.

Какъвто и предмет да видя, все ми хрумва, че от него може да се направи нещо друго, и това най-често е само играчка, макар че понякога се случва предметът да става и за нещо полезно.
В Морската градина в Бургас растат едни светлосиви дървета, дето ги има и в София и все не им запомням името. Тук растат по Славейков, имат си едни топчести рошави плодове, листа, подобни на клен и много красива кора.

Парчетата кора са някак силно изкушаващи, приличат ми на готови парченца фурнир. Използвала съм ги, за да правя картички от тях. Малко шантави наистина (става и с борова кора), а сега, през отпуската, си поиграх и направих смешна малка къщичка:

Има си стопани, макар и малко небрежни. През зимата ще им подухва доста май, но на тях не им пука.

Обичат се и са щастливи, имат си Той – куче и Тя – котка.

Останаха да живеят в Бургас, край морето. Там са по-щастливи и се чувстват свободни.

А когато им стане скучно, слушат музиката на вятъра, който полюшва тези морски миди:

… сякаш им разказват за всички прекрасни неща и големите тайни, които Голямата вода крие в себе си…

Която е много неща. Но наскоро Бого Шопов попита какво означава свободата и за мен.

Спомних си един цитат, мисля, че е от Жан-Пол Сартр – “Твоята свобода свършва там, където започва моят нос”.

Ето и още един цитат, от Богомил, под който се подписвам с две ръце:

“Вярваме, че уважението на личното ни пространство е важна част от човешкото ни достойнство. Едно свободно и отворено общество не може да съществува в отсъствието на уединение и лична комуникация.”

Друг е въпросът дали “управляващите” се нуждаят от свободно и отворено общество, или от удобно стадо, което да работи за тях и да върви покорно и депресирано към кланицата, когато се изхаби…

Едва ли някога ще приема тревогата за сигурността като оправдание за нарушаването на личното пространство на индивида, особено когато все по-маниакалните мерки започват да третират всеки като евентуален престъпник по презумпция… а в крайна сметка изобщо не е ясно чии нужди обслужват?

(“управляващите” е в кавички, защото има две неща, които все са в тежък дефицит наоколо – добро обслужване и добро управление….на каквото и да е)

Този, хм, е повече коткоподобен, отколкото истинска котка.

Много позитивен, винаги се усмихва на света.

Никога не му се разваля настроението, радва се и на дъжда, и на слънцето.
Понеже уважава типографията, от няколко дена вече се мъчи да разчете тези Love Stories. Особено му допада тази с кексчето и пудрата захар.

Търси любовта и нови приятели, затова носи сърцето пред себе си – в знак на дружелюбност и с надежда, че най-после ще бъде правилно разбран.

Той беше и първият ми опит преди време да работя с бяла глина. Или нещо подобно на глина, продават го в книжарниците и съхне, оставено на въздух, не се пече.
Дотогава винаги съм предпочитала кафявата. И май все още си я предпочитам.

Ето какво се случи с този котарак след оцветяването. Не съм сигурна дали по-рано не ми харесваше повече, но вече е късно за това.

Всъщност, и така ми е симпатичен, по някакъв си негов начин. Май цяла година и половина се мотах, докато изобщо реша да го пипна отново. Все пак, не е зле, нали?

След масовото сваляне на последната версия на Firefox, което се бори за книгата на рекордите, дойде време да ви покажа това:

Правих го преди около година и половина, а го довърших някъде през януари тази година. (а кога го показвам, хм, моля да не се обсъжда, знам, знам коя дата сме…)
На гърба има магнит за залепяне върху хладилника, само че… не прецених добре тежестта на самото Firefox лого и сега се задържа добре само когато го лепна върху по-силен магнит.

Може да не съм толкова добра, че да го измисля и нарисувам така, както е направил авторът му, но все пак си мисля, че като цяло не е зле.

В следващите няколко блог-поста ще има предимно и само картинки. Изтупах от прахта каквото имах за показване и реших, че стига! толкова! съм отлагала!

За свое оправдание ще кажа само, че все нямах човешки снимки и направо си ме беше срам да показвам каквото и да е. После пък останахме без хард и малкото свeстни снимки отидоха в небитието.

Но онзи ден издебнах любимия си половин час залезно слънце (в северно жилище си е направо луд късмет!) и успях да направя някои задоволителни снимки.
За начало, ето един охлюв-оптимист, плод на съвместно творчество.

Всъщност, Мишел все подскача около мен, когато правя нещо от глина, и повтаря, че той такива неща не можел да направи дори и насън.

Обаче, когато направи този охлюв, си беше съвсем буден, и според мен го направи страхотен. Аз добавих рогцата и оцветявах после, но така или иначе, от всички фигурки вкъщи, охльо-бохльо ми е най-най-специален!