Когато наоколо започне да става все по-шумно, сякаш изпитвам желание единствено да замълча. За “Моята библиотека” вече се каза и изписа немалко, но във връзка с поканата да взема участие в тази анкета, реших и аз да добавя няколко думи:
Някога такива хора щяха да наричат не “организирани престъпници”, а будители. Във времето, когато всички обвиняват новите технологии за това, че хората четат книги все по-малко, е парадокс да се опитваш да им пречиш, ако искат да го правят. 🙂
Ако пишеш книга единствено с мисълта за печалбата, която тя ще ти донесе, не си писател. Книга се пише, когато имаш какво да кажеш и искаш то да стигне до хората.
Съюзът на преводачите (чието име се чу редом с издателите, поискали уж проверката на онлайн библиотеката), в желанието си да се чуе, че още (някак) съществува, става смешен. Преводачите получават хонорар само веднъж и нито едно следващо издание на преведена от тях книга не им носи допълнителен хонорар. Щеше да има истинска полза от СПБ, ако се бореха за защитни минимуми в заплащането и не се налагаше преводачите да работят за кой колкото им подхвърли. Оправданието за невъзможността на това, разбира се, е… пазарната икономика.
Не може да се говори за “милиони” загуби от четенето на книги в електронен формат. Да трупам книги у дома ми е излишно. Единици са онези, които държа да притежавам само за себе си. Все още купувам книги, но най-вече когато искам да направя подарък на някого. И не би ми хрумнало да го направя, като му кажа: “Ето ти линк, свали си подаръка оттам”.
Както с игричките с “ограничаването на свободата на словото” по времето, когато медиите си подхвърляха името на Мишел, така и сега с Читанката очевидно се създава изкуствен проблем, за да се отклони фокуса на общественото внимание от други, много по-значими проблеми. На някой винаги му е удобно да заслепява народа, за да не вижда накъде го водят…
бих се поклонил, ма ми пречи шкембето 🙂
Ани, благодаря ти за споделеното отношение! Според мен не трябва да си мълчим! Направо се втрещявам какви неща научавам от анкетираните!
Цитирам дословно отговор: “Работата на преводачите е оценявана драматично ниско – не може превод на “Вълните” на Вирджиния Улф от страна на конгениалната Иглика Василева да бъде оценяван по пет лева на страница.”
И още: “Типично нарушение е кандидатстването по европейска програма за финансиране на превода; институцията-донор отпуска хонорар по европейски стандарти – около 22 лева, – а издателството прибира за себе си разликата до ниския местен стандарт от 6-7 лева на страница. Напоследък тази практика е достигнала още по-абсурдния вариант да се изисква от преводача подписване на предварителен договор, че ще даде разликата на издателя, след като европейската институция му преведе парите по сметка.”