Диагноза: Софиянец
Disclaimer: Публикуваното по-долу мнение е лично, пристрастно и засяга темата само повърхностно. Идиотски коментари ще се изтриват, това не е форум.
Напоследък все попадам на блогове, в които се обсъждат до болка познати теми – „ние, мъжете”, „ние, жените” и т.н.
Клиширали са се, но само защото са винаги актуални и всеки търси своите отговори.
Една такава тема е любимата ми, дето я даваха навремето за есе в училище: „Вечният конфликт между града и селото”.
Развълнувах се от прочетеното при Яската и при батпеп и бях започнала да пиша този текст първо като коментар. После видях, че става твърде дълъг и реших да не спамя приятелите директно. 🙂
Много ми става криво, когато се заговори на тема “София и всичко останало”, най-вече защото още от малка никога не ми беше хрумвало да деля хората на “пловдивчани”, “варненци”, градски или от провинцията.
Струваше ми се (и все още е така) глупава дискриминация.
Уви, донякъде и на това се научих, макар и доста по-късно и не от добро – все съм внимавала да не настъпя някого по комплексите и все пак често към мен са се обръщали напълно непознати хора със “софиянката”, или “вие, софиянците”, изречено с доста неприятен тон.
Научих се, че дребните души бързат да ти залепят етикет и да те разпознават според него, а свестните хора не те питат откъде си родом.
Научих и друго – родният ми град не е ничий вече, а автохтонното му население постепено отмира или напуска.
Никога софиянец, срещнат другаде, не ми се е зарадвал заради това, че сме от един град, но съм забелязала друго: как винаги, повтарям, винаги се подкрепят хората от провинцията, когато срещнат “местен”, “градски”, свой съселянин или съгражданин в София.
Може да е напълно непознат, последен простак, ама щом и той е родом от същото село, значи е “свой човек”. И понеже се държат един за друг и си помагат, затова накрая София е голямото село, дето на всички им е виновно за нещо.
Няма стопани, има само туристи…и много, много ненужна злоба, щото “кво ми се правиш на важен, и на тебе дядо ти си държи цървулите на тавана”…
Иронията е, че винаги съм искала да имам и аз баба и дядо на село, при които поне да прекарвам ваканциите.
Вместо това прекарвах самотно летата, обикаляйки махалата или рисувайки в канцеларията ту на майка ми, ту на баща ми. После съучениците ми се прибираха и разказваха ентусиазирано колко хубаво е било на село, а аз ги слушах и ми се искаше да съм била с тях.
Ако може отношението към „софиянец” да се обясни с някакъв вид завист, то аз категорично смятам, че тя е сляпа и глупава. Няма за какво да се завижда на човек, роден и израсъл в столицата. Обратното, често ми се е искало да не бях оттук, а напоследък – постоянно ме гони това съжаление.
Помня, че аз исках да бъда като студентите, които идват от други места, за да учат в София.
Те се научават по-рано на самостоятелност.
Имат възможност да общуват повече с връстниците си и вечер не бързат да се приберат вкъщи.
По-рано спират да живеят с родителите си и се освобождават от влияние, но пък често получават помощ – парична или в компоти и лютеници, все едно.
Аз, както е известно, домати на паветата не мога да посадя.
Каквото и да не им хареса в столицата, винаги могат да си се върнат за малко в уюта на родното място и да почувстват, че имат убежище от лудницата.
Не съм срещала добро отношение заради това, че съм от София. Напротив.
Тези, които са дошли тук отскоро, те мразят, защото за тях ти си заплаха за придобитото им статукво.
За тях животът в столицата е състезание.
Вярват, че имате нещо за мерене и се пънат да се доказват като по-добри от тебе.
Тези пък, при които ти си отишъл (на почивка, например), те гледат като чужд и също те мразят – понеже искат да са като тебе, но не са. За някои от тях си като слязъл от телевизора, онзи, дето се разхожда по жълтите павета.
В София обаче няма градска култура. Тук ти не си част от общност, а парченце от счупена ваза.
И още нещо: да живееш в центъра на София не е привилегия, а проклятие.
Мога да го докажа.
Update: На път за вкъщи ми хрумна, че искам да добавя още два реда. Мислех си за това, че хората на село са свикнали да живеят на известно разстояние един от друг. Но в града не е така – тук се налага да бъдеш толерантен, а те не искат да бъдат такива. И ето защо София така отесня – не само защото хората станаха повече, а защото човеците намаляха.
Ани, пожелавам възможно най-скоро да се изнесете от центъра. Не да изоставяш квартала имам предвид, а да имате с Мишел къща-студио с кабинети някъде в полите на най-близката ни планина и като ви писне от отношението, да можете да кажете “пука ми, аз съм за гъби”. Тъй де, “аз съм от Владая (или Железница, Княжево, каквото там е)”.
Поне моята жилищна “мечта” от доста време, може би си личи от писанията ми, е да се изнесем в къща. С двор. С овошки. С малка цветна и малка зеленчукова градина. С хамак между овошките. Тъй де, да му се не види, да е с __моя двор__ и наоколо да има хора, които също да си имат своите дворове и да не си врат носовете.
Лошото е, че май около София няма истински предградия от такъв вид. Както казва batpep, всички са селяци, само от различен вид.
В текста при мен опитах да избягам от това, защото не искам пак да ме заливат с кофти отношение от типа на “абе ти на какъв се правиш, кво кат си софиянец”. Втръснало ми е. Особено в казармата беше страшно. По едно време си мислех, че целта на цялото занимание е накрая като се уволнявам да се чувствам ужасно виновен и гузен, че съм “кестен”.
Всъщност може би спасението е просто да не обръщаме внимание на такова отношение. Не можем да го променим явно, а животът не е безкраен…
А серията за селяка пpи batpep е трепач 😉
(встрани от темата, можеш да линкнеш URL-а на статията ми, вместо trackback-адреса — WordPress би трябвало сам да прати trackback. Или имаше поленце вътре за ръчно писане на trackback-а май)
Яска, простакът не трябва да се подминава, а да се превъзпитава.
Ако може, с добро, ако не може – со кютек. Аз не съм сигурна, че имам нерви да се опитвам да бутам стени с главата си, затова и рядко си изказвам мислите по наболели въпроси. Но не искам да се свивам, защото ми омръзна от такова отношение. Истината е, че никой не се е оплакал от дискриминационно отношение от моя страна, по-скоро винаги съм била потърпевша на всякакви обиди на тема роден град. И обидното е, че допускаме да ни се друсат на главите в дома ни.
А за къщата… да, хубава мечта. Малко свобода, интимност и уют. Всеки би искал такова нещо, предполагам, ние също. Пожелаваме ти го от сърце 🙂
(мерси, линкчето оправих.)
абе нещо на яската статията не се отваря. пък ми се ще първо да я прочета, па тогиз да коментирам.
само да си кажа – днес един олигофрен смаза саксото на некаква женица между камиона си и моята кола. паркирайки назад. ма направо на юфка я направи. слезе селякът, по потник и жапанки, чеше си шкембето и вика:
– иии деа мааму деа, да му еба майката. кък па не видох. а па тая па коза къде па спряла, деа нейната маа, деа. е са си еба маата… и т.н. и т.н., все в същия дух.
еми – да му еба мамата! па седи си на село и карай трактор, като не умееш друго!
ай стига, че нещо ми бега хумора..
Чети, бате, аз оправих линкчето, че го бях сбъркала.
Няма значение къде ще живееш, като географско понятие! Важното е да живееш в собствен дом от душевен мир!
преди 15-20 години градът ни беше много хубав и чаровен. живеех си на пъпа му и хич не ми пукаше. днес за нормалния човек това е влудяващо и невъзможно. просто не може да наблъскаш половин българия на едно място, това не е нормално. по никакъв начин не мога да виня хората от провинцията, които все пак трябва да ядат нещо и да работят, нали така? е как да стане, като почти всички окръжни градове нямат нито промишленост, нито културен живот, нито нищо. ето – ивката разправя, че в русе нямало нито едно работещо кино?! представяте ли си?! щото на мене ми е трудно да си го представя.
обичам града си и бих желал да положат трупа ми в семейния ни гроб. но той вече е невъзможен за живеене, поне не за човек като мене. ето затова им завиждам на гражданята на сащ – те не работят там, където живеят, а живеят там, където работят. и нямат ни най-малък психологичен проблем, ако някъде, някога някой им предложи по-добра работа, по-висок жизнен стандарт, по-спокойно съществуване – те просто си събират чукалата и се преместват. со все семейството, покъщнината и кучето.
аз, признавам си, имам такъв проблем. което е тъжно.
Врочем не само Русе страда от липса на кино. В моят роден град преди години се радвахме на 2 страхотни кина. И винаги си бяха актуални филмчетата и кината – огромни!!
Сега имаме само едно – нефункциониращо кино. Другото го превърнаха в кафе на два етажа. Поне града изглежда добре. Става дума за Сливен. А да не говорим как града се пълни с хора, учудващо има задръствания и какво ли още не.
Аз съм студент в София и никога не съм правила разлика между София и провинцията. Стига човека да ечовек то това няма никакво значение.
То впрочем това е най-важното – човещината.
Много приятен блог, поздравления!!!
Малко късно се включвам. Дни преди да напишеш това спорих с един приятел от друг град и неговите дружки, всичките от там. Момчетата са страшно интелигентни и работливи, дошли са, за да си търсят прехраната, работят вискоко квалифициран труд. Но точно като на теб ми кипна когато се озовах единствена на масата, която чувства града, в който живее като дом.
Точно като на теб…абе причерня ми когато за пореден път започнаха да плюят ей така защо не сме ги искали…София, маса с 15 човека от града Х и един единствен от София. Какво ще направя на групата им?
Никога не съм знаела, че ни казват “кестени”. Научих го от един пернишки таксиджия, който изкарва хляба си в София и не престана да псува по града и тия “….. кестени”, които му дават хляба. Обаче си и дадох сметка как именно кестените са ме отгледали, видяли са как съм станала човек, а днес умират, листата им окапват и никой от “новите софиянци” не се интересува какво ми причинява като убива родния ми дом. Вчера едно дете на улицата видя да падат кестени и запита майка си “какво е това дето вали”, а аз няма да мога да направя човече от кестени на детето си, защото тях няма да ги има до няколко години.
Пък онова момче май никога вече няма да се държи толкова приятелски с мен само защото си позволих да му покажа моята гледна точка.
Майната им на всички, няма вече да си мълча! Облика на София си замина, стара София умря! Искам поне да жаля за нея без да се съобразявам с никой!
и аз като теб съм си мечтал да ходя като другите деца на село за през лятото. имаше къде, но баба ми и дядо ми си работеха и като пенсионери и нямаше кой да ме заведе
не съм от софия, значи съм селянин, но пак ми липсва Селото 🙂
🙂 nname, и на мен ми липсва. А това, което ме дразни, не са селяните (т.е., хората, родени в села), а селяндурите – хора, независимо къде родени, ненадраснали ограничения си манталитет…
Pingback: Многоуважаемий Господин Хаджидоматков
И аз си обичам града. И тъгувам по София от преди 15 години…