…за утре”. А защо не?
Днес не си мисля за равносметки. Втори ден съм на работа, но други неща отклоняват мислите ми.
Празниците бяха топли, уютни и прекрасни.
Имаше и дребни притеснения, най-вече здравословни, но иначе беше хубаво, малко забавяне на темпото.

Направо не ме свърта – гледам през огромните прозорци навън, толкова е бяло и синьо и снежно…цял ден грее слънце, което те мами и ти обещава игри и смях, шейни и бой със снежни топки.

Случайно разбрах, че един от най-съвестните ни колеги, изключителен работохолик, сега е болен, сериозно болен.
Стана ми криво и неволно направих мислено паралел с много други подобни случаи.
Самата аз преди година застраших сериозно здравето си заради натрупан стрес.
Тогава се осъзнах и напуснах мястото, където не се чувствах добре.

Но днес, в светлината на тази “новина” ми изплуват и всички разговори, които водим напоследък с Мишел и с приятели за ползата и вредата от работа, която повече ти взима, отколкото дава.
Не мога да устоя да не пусна и линк към една карикатура от reodorant.com.

Вярвам, че всеки има своето призвание.
Че трябва да го търси неуморно дотогава, докато не почувства, че работата му носи най-вече удоволствие, а не предимно престиж или пари.
Според моето разбиране не съществува такава работа, заради която да си струва да пренебрегнеш себе си и здравето си, близките си или пък просто да забравиш, че работата не е най-важното нещо на света.

Всеки, който стигне дотам да се фиксира само върху кариерата си, рано или късно плаща цената. А тя е винаги висока и връщане назад няма.

Лошото е, че осъзнаването на това идва чак след като те шамаросат и рядко преди да ти се случи нещо неприятно.