Уиски в буркан
О, най-после. Цели две седмици след концерта на Dublin City Workingman’s Band в София (26-ти януари, НДК, зала 2) се сетих да разкажа личните си впечатления от събитието (нещо като мини ревю).
Концертът беше поредният от многото културни събития в последните седмици, посветени на приемането ни в ЕС (взе да омръзва това, нали?).
Във фоайето културно ни посрещнаха с чашки Baileys и Bushmills, а първите двадесет минути нежно и ненатрапчиво свири и пя Лили Друмева с групата си Lilly of the West.
Атмосферата беше чудесна, но изобщо не можа да ни подготви за тайфуна, който последва – чудесните Workingman’s Band.
Никога не сте чували за тях? Е, и аз не бях, но вече няма да мога да ги забравя.
Чули сте за концерта, но сте го пропуснали? Е, това вече е непростимо. Все пак концертът беше със свободен вход.., тц-тц, язък за вас. Не, наистина, жалко е не само за хората, които оставиха празни седалки (макар и малко, трябва да се признае), но и заради онези, които не мръднаха цяла вечер от местата си.
Това ме порази най-силно всъщност – как можеш да стоиш с каменно изражение и като глътнал бастун при такава енергия и музика, каращи краката сами да танцуват и кръвта ти да ври и кипи?
(Всъщност, може би и ние нямаше да отидем на концерта, но добър приятел се беше погрижил да запази предварително няколко места.)
От цялата пълна зала в събота вечер само нашата скромна агитка стана да танцува. Прекарахме си великолепно, въпреки че публиката беше най-сдуханата на света. Просто можеше да се усети във въздуха тягостната енергия на фрустрирани хора.
Да се чудиш за какво са отишли там – това в никакъв случай не беше концерт, на който да останеш безучастен слушател.
Ирландските мъжаги на сцената се раздаваха без капчица жал, свириха, пяха и танцуваха така, сякаш това е последното им излизане на сцена. Направиха и чуден кавър на песен на The Pogues, който успя да събуди един младеж от другия край на залата.
Той бодро скочи да танцува и със знаци дойде да подканя и нас, вече наясно кой е готов да го подкрепи. Бързо разбрахме, че е доста изтощително да бъдеш като ирландците – да пееш, пиеш и танцуваш с еднаква страст часове наред.
Чак на края на концерта (който продължи повече от два часа без прекъсване!) публиката се пораздвижи и повече хора се присъединиха към танцуващата ни групичка. Дори имаше няколко чудесни бис-изпълнения.
Майкъл, който ни заведе там, каза: “Това е най-добрият безплатен концерт, на който съм бил някога”. Бих добавила, че напълно заслужаваха човек да плати доста скъп билет за такова изживяване.
Искам пак. Толкова живи, толкова непринудени. Workingman’s Band, чакаме ви отново. 🙂
ха, а ние защо не сме знаели 🙄
щеше да е хубаво да ги видим и чуем 🙂 а и бейлисчето не е за изпускане 😀 😛
Ами всъщност, въпреки, че беше безплатен концерт, местата бяха ограничени. Концертът трябваше да бъде само един и да се състои в петък, този беше втори извънреден, в събота. Много хора коментираха във форума на Тангра и го имаше и в programata.bg, че трябва да се обадиш в посолството на Ирландия и да си вземеш поканата лично оттам преди концерта. Затова казах, че и ние нямаше да отидем, ако не ни бяха запазили поканите предварително. Искахме да заведем още хора, но ни казаха, че поканите са свършили. А в залата се оказа, че има доста празни места…
не се оправдавай 😛
:-*
Хех, няма. Друг път – заедно.
Концертът беше невероятен!
Благодаря на Ани, че написа толкова хубаво ревю за него! И аз се каня да напиша нещо по въпроса, все пак, бях там, снимах, слушах… но още не съм се наканил, признавам… Мога да кажа само, че бeше прекрасен концерт, и жалко за това, че много хора не дойдоха – хора с безплатни билети, shame on them!
Ако някой ден ми се отдаде възможност, с удоволствие ще отида да чуя Workingman’s Band отново! 🙂
ние дори не знаехме 🙁
Батпеп, вече обясних по-горе, че и ние нямаше да знаем, ако добри хора не ни бяха запазили едни от последните покани – затова не ви казахме.
А съм гo написала по този начин по-горе, за да дразня онези, които са знаели, но не са отишли. 🙂