molif | bg

26. Neophobia – Страх от всичко ново.

Страхът е едно от най-естествените усещания за човека. Той го мотивира или му пречи и изобщо го съпътства през целия му живот.

Фобията (от гр. phobos – страх) е патологичен, натраплив, ирационален и силен страх от специфичен обект, определена дейност или специално обстоятелство; страх, който се разпознава от самия индивид като прекален и безпричинен, но когато този страх се превърне в натрапливо състояние и стане значим източник на разстройство, повлиявайки социалното функциониране, се приема за психично нарушение.

Фобиите се разделят на три категории – фобии, които могат да бъдат определени като заболявания на психиката, социални фобии и специфични фобии.

Пример за фобия от първата категория е агорафобията.

Социалните фобии не са точно заболяване, но определено създават проблеми — в тази категория влизат страхът от социални контакти, излизане пред публика и др.

Специфични фобии са например болестният страх от кучета, от летене, от смъртта и др., тоест, страхът от определен обект или действие.

Ако темата ви интересува, ето един доста подробен речник на фобиите.

“Бялото столче” всъщност съвсем не беше бяло отначало. Беше обикновено, старо столче, ожулено и неугледно. Не го снимах преди, затова ще ви го покажа само по време на и след “пълната му промяна”.

Подобни “проекти” са забавни, така че винаги увличат повече хора (на принципа “Том Сойер и оградата”).

Спомням си, че в Алианса седяхме на такива столчета, боядисани в пастелни цветове.

С помощта на бяла боя, декупажно лепило, подходящи мотиви от салфетки и добро желание, ето и резултата:

Имала съм и преди подобни столчета, но последното претърпя авария. Благодарение на едни добри приятели се сдобих с това и най-сетне получих възможността да го преправя така, както отдавна ми се щеше.

Всяка къща има нужда от малко столче като това. Удобно е, когато си обуваш обувките, замества ниска стълба в повечето ситуации, особено подходящо е, ако си имате и деца, за да си играят с него.

На мен ми харесва така, кара ме да се усмихвам всеки път, когато го погледна.

…и е сред шепата хора, които с радост наричам мои приятели. Не просто добри познати, а именно – приятели. Енрико обича да пее и го прави вдъхновено и с удоволствие. Трудно го убедих да пусна една-две песни в блога, защото той се притесняваше от звученето им. Това е първото му влизане в студио и тъй като е било услуга от познат, не му е било удобно да признае, че не чува добре в слушалките, затова записите не са перфектни.

Може да не ви хареса как пее, или да се подразните от италианския му акцент. Не всеки ще го чуе със сърцето си, така, както го чувам аз.
Но исках да споделя няколко песни, записани от него.

Той е просто един човек, който живее в Италия. Животът му не е такъв, какъвто може би щеше да бъде, ако съдбата не му беше отредила инвалиден стол. Въпреки това той не е инвалид. Истинските инвалиди са онези, които крачат наоколо с оперирани от толерантност и съчувствие души и с увредени от суета, алчност или самосъжаление умове.

Енрико е слънчев човек. Личност, която имам рядката привилегия да познавам. Неговото съществуване е достатъчен повод за мен през последните години да продължа да вярвам, че свестните хора не са изчезнали съвсем от лицето на Земята. Той ми напомня, че има за какво да бъдем благодарни на живота и че трябва да ценим повече онова, което имаме.

(Pink Floyd – Wish You Were Here):

[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]

(Just The Way You Are – Billi Joel):

[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]

Веднъж заради него предприех първото си голямо пътешествие сама. Срещнах нови и стари приятели по пътя и открих много неща за самата себе си, в които не бях сигурна дотогава. Ако се наложи, бих го направила пак, защото за един истински приятел си струва да се отиде и на другия край на света.

Ето и линк към едно забавно видео, с което преди две години Енрико поздрави за Коледа всички свои приятели.

Става въпрос за тези малки птички:

Да, знам, че и те, също като сурикатите, изглеждат несравнимо по-добре преди финалното лакиране. Но засега не съм открила по-добър начин, а лакирането ги прави по-здрави и ги запазва за по-дълго време.

Когато наоколо започне да става все по-шумно, сякаш изпитвам желание единствено да замълча. За “Моята библиотека” вече се каза и изписа немалко, но във връзка с поканата да взема участие в тази анкета, реших и аз да добавя няколко думи:

Някога такива хора щяха да наричат не “организирани престъпници”, а будители. Във времето, когато всички обвиняват новите технологии за това, че хората четат книги все по-малко, е парадокс да се опитваш да им пречиш, ако искат да го правят.

Какво става от няколко панделки и част от тапата на чудесно френско шампанско?
Брошка, например.

За да ми напомня за първото истинско шампанско, с което някога с Мишел отпразнувахме първата си годишнина като семейство.

Напоследък трудно намирам думите, за да разкажа каквото и да било. Потъвам в мълчание и изпитвам огромна необходимост да намаля шума наоколо. Но има няколко неща, които отдавна чакат да бъдат споделени, затова ще се опитам да намеря поне няколко подходящи думи и снимки.

В средата на юни за първи път яздих кон. Простете, кобила – с нежното име Венеция. Беше обещано приключение, което отлагах цяла пролет, докато не престана да вали всяка събота и неделя седмици наред.

Мнозина приятели имаха доброто желание да отидем заедно до конната база, но в крайна сметка с Мишел отидохме сами, с помощта на верните си велосипеди. На отиване спуках гума, при това на три места! Ето го виновникът:

Заради гумата в базата стигнахме в два и половина следобед – в една от най-топлите съботи изобщо. Посрещнаха ни така:

Конна база “Адгор” е особено място. Това е българско общество за естествени взаимоотношения между човека и коня – или иначе казано, за Natural Horsemanship. Въпреки добрите си намерения, всъщност не можах да измисля по-добър кратък превод на това понятие.

Ако отидете там и видите конете в базата, ще разберете и без превод за какво става дума.

Винаги съм обичала да бъда близо до коне. Мисля, че общуването с тях е способно да ни научи да бъдем по-добри хора. Не всички, но за някои това със сигурност е възможно.

Прекарах един чудесен ден, в който си спомних, че съм жива. Благодаря на чудесния екип на “Адгор”, на Вяра, Веско и Нина, и на всички останали, за подаръка, който ми направихте. Това, с което се занимавате, е достойно за възхищение и подкрепа. Моите уважения за неуморния труд и огромната любов, с които работите всеки ден. Надявам се да се видим пак скоро.

Те се случиха като подарък за една чудесна двойка приятели.

Синигерът се влюби в червеношийката и заедно решиха да свият гнездо.

Избраха си плавей, носен дълго от морските вълни, за да им напомня за мечтаните пътешествия заедно.

(търсих да кача и снимките от процеса на правенето им, понеже смятах, че ще ви е интересно, но който дълго отлага, после трудно намира кое къде е оставил…)

25. Diplophobia — страх от двойно виждане.

Note 1: За по-добър ефект се препоръчва да гледате втренчено Заека поне 10 секунди!
Note 2: Ето и една малко “по-спокойна” за очите версия

24. Dentophobia – Страх от зъболекари.

*Този епизод на Петъчния заек се посвещава на Джори.