Обичате ли пресни картофки?

Аз - много! В повечето случаи не е необходимо да се белят, но понякога и това се налага.
Ако ги обелите с картофобелачка, не изхвърляйте обелките! Измийте ги добре, посолете ги и ги изпържете за няколко минути в горещо олио.
Гарантирам, че никога не сте яли по-вкусен картофен чипс!

Джаз в кухнята

Както вече е добре известно, Анчето в кухнята означава, че ще има импровизации.
Нямам спомен за точно спазена рецепта, ама пък нямам и провали (каза тя и се понаду… никога не е късно да станеш за резил, де).
Понякога ужасно ми се дояжда нещо хрупкаво и сладко.
Тези бисквити са плод на лудостта ми в един от тези моменти.

Имат няколко разновидности, но основните съставки са (на око и ръка) овесени ядки, малко брашно, мед, кафява захар, ванилия, бакпулвер, какао, канела, джнджифил, едно или две яйца, масло или маргарин, стафиди, орехи или сусам… май стана ясно, че слагам в тях каквото имам и каквото ми хрумне в момента.
Замесва се всичко заедно, после правя малки топчета, които притискам с чаша - имам една с релефно дъно и точно от нея се получава този приятен звездовиден ефект (без да забравям да си намажа дъното на тавата или хартията за печене, ако имам подръка).

Пекат се бързо, изяждат се още по-бързо. Особено по-загорелите.

1. Да ходя боса. По плажа, по тревата, по асфалта, вкъщи - където и когато мога.

2. Улиците след дъжд, измити и огряни от слънцето.

3. Нови чорапи. Носят ми чувството за уют и милувка.

4. Детски смях - непринуден, искрен, ликуващ, силен и безпричинен.

5. Дружелюбни животни - погалване, закачка, контакт.

6. Звуците на колелото, когато въртя педалите.

Има още толкова много такива дребни неща… мога да изброявам с часове. Но няма де.

Ако искат, нека споделят своите малки радости Ан, Дени, Ирина, Бистра, Зази и Рени.

(Правилата са: линк към този пост, вашите 6 неща, линк към 6 други блогъри и… не помня имаше ли още нещо ;-))

Обичайте тези птички и не стреляйте по тях, моля. Като пораснат, някои от тях стават добри редактори.

Навярно всеки си е задавал въпроса “Какво всъщност е любовта”? Колко дълго продължава? Уточнявам: тук ще говоря не за вселенската обич към живота, природата, домашните любимци и т.н., а за конкретната любов между мъж и жена, двама мъже или две жени, която води до връзка.
Връзка, която продължава от една нощ до цял живот, в зависимост от… какво?
Често разсъждавам над това и като една омъжена жена, всеки път си вадя различни изводи, според това, което ми е изгодно в момента.
Любовта е… Да, това на всеки е ясно. Но защо е? И колко дълго е?
Последната ми теория се опитва да намери отговора на този въпрос и може би донякъде успява. Засега.

Ще започна с малко отклонение - когато срещнах Мишел, той вярваше, че човек има само една сродна душа на тази земя. Че неговата или нейната мисия е да я открие и после… “те заживели щастливи до края на дните си”. Много хора вярват в същото. Приказките ни учат на това още от деца, старите притчи говорят за същото.
Лесно е да повярваш, че “рано или късно” ще срещнеш Него/Нея - единственият/единствената точно за теб. Ами ако никога не го срещнеш? Ами ако си го срещнал и внезапно се изгубите?
Дали става така обаче, или както често се случва, ние обучаваме съзнанието си да вярва в това, което ни е най-удобно?
Ако сте чели Ричард Бах - “Едно” и “Мост през вечността”, може би ви се иска да вярвате в същото. Но както може би знаете, самият Ричард Бах се разведе с любимата си - с жената, на която са посветени неговите чудесни книги. Когато научих за това, отначало и аз се шокирах. И аз съм възпитана от моите родители да вярвам, че “истинската” любов е само една.

И това е така, всъщност. Защо тогава хората се разделят? Любовта наистина е само една, но не е задължително да е възможна само с един човек, само с една-единствена “сродна душа”.
Мисля, че имаме не една, а много повече сродни души на тази земя. Затова обикваме повече от един човек, затова обикваме и приятелите си.
Въпросът с коя от тези сродни души ще продължим заедно по пътя си напред, зависи обаче и от Него/Нея. Ние имаме правото да търсим и правим избор, но само когато и двете страни искат едно и също нещо, само тогава е възможно да пламне любов.
И сега, да се върна на основния въпрос: защо хората се разделят?

Като ти дойде “сляпата неделя”…

Когато двама души се влюбят, се случва нещо прекрасно. Любовта, която излъчват, озарява всичко, което правят заедно или поотделно и дори заразява околните с топлината и светлината си. Според някои хора (като Фредерик Бегбеде например), любовта траела три години. Според други - девет седмици и половина.
Не се подвеждайте обаче - те говорят не за любовта, а за… влюбването. За онзи период в отношенията между двама души, който учените също изследват от години - химическото привличане, от което “оглупяваме”. “Сляпата неделя”, един вид. Която според мен е много уместно наречена така, защото когато човек се влюби, той наистина става сляп, макар и временно.
Сляп за недостатъците на другия, сляп за всичко, което му пречи блажено да се рее върху облаците на еуфорията си.
Според тази логика, хипотетично всеки мъж би могъл да живее с всяка жена и обратното. Още не ви се вярва? Вие си мислите, че знаете точно какъв тип хора харесвате и че никога не бихте могли да имате връзка с плешив брадатко на средна възраст с коремче, чието основно занимание е да играе табла пред блока в петък вечер и живее с майка си? Нито пък с мацка, която пуши, движи на високи токове и се интересува предимно от скъпи дрехи и бижута, а освен това има и дете от първия си брак? Лъжете се. Животът има една основна цел и тя е да се възпроизвежда. За да я постигне, той е способен да ни вкара във всевъзможни капани. Ние не контролираме влюбването, дами и господа.
То може да се случи по всяко време и с всякви хора, независимо от техните различия. Доказателствата са навсякъде около нас - двойки с огромна разлика във възрастта, интересите, външния вид и т.н. очароват или разочароват околните със силата на чувствата си.

Два остри камъка брашно не мелят

Помните ли тази поговорка? Много е вярно. За тази цел ни е дадена любовта - за да може двата остри камъка да заработят заедно и постепенно да се отчупят острите ръбове. Ние всички сме различни - като мисли, преживявания, минал опит и желания. Познавам хора, които казват, че не правят компромиси и не обичат да отстъпват. Но когато имаш партньор, това е жизненонеобходимо. И от двете страни. Влюбването не изисква нищо, любовта изисква всичко. Любов без усилия няма.
И все пак, защо? Защото любовта, онази любов, която те подлудява и заслепява, е подарък от небето. Влюбването ни се случва сякаш от само себе си, и ние с лекота и с радост го приемаме. Често после забравяме, че това ни учи да даваме от любовта, на която всеки от нас е способен. Влюбването е онзи наркотик и мед, онази спойка, която позволява да се срещнат напълно противоположни по характер хора и да забравят за различията си. Един ден действието на опиата преминава и хората изтрезняват. При някои хора това става след броени дни или месеци, при други ефектът може да не изчезне и след години. Но рано или късно се случва.

“Честито! Току-що преминахте на по-високо ниво”

Ние не можем съзнателно да изберем в кого да се влюбим, но всеки избира сам за себе си как да постъпи след това. Защото вече сме пристрастени.
В такива случаи някои хукват да търсят нов подарък, нов източник на ендорфини, а останалите започват да работят, за да ги получат.
Влизаме в играта като в безплатна демо-версия, а после разбираме, че пълната версия е твърде скъпа. И за нея няма walkthrough…
Не са малко хората, които избират да се откажат да продължат. Нивата стават все по-трудни, с по-малко бонуси. По-лесно е да се откажеш преди да ти поискат сметката, и да потърсиш ново демо.

Тази безумна любов, този дар от небето, рано или късно се изчерпва. Пердето пред очите се вдига и е време да станете от леглото от рози и да отидете да си ги наберете сами. И да, розите имат бодли - добре е да се научите сами да ги обезвреждате.

Изводът от всичко дотук е, че много хора се разделят, защото бъркат влюбването с любовта.
Пак ще повторя: влюбването е само трейлър, демо-версия на любовта. Тя ни се дава даром, за да опитаме вкуса й. За да я задържим, трябва да се научим ние самите да я даряваме и развиваме, да полагаме ежедневни грижи и усилия.
Готови ли сте?

Снимките са правени най-вече от Мишел, тъй като камерата е все в него - моето участие, както обикновено, се свежда до “Снимай ми това, ама не така, а иначе, ако може”. Някой ден ще имам собствен фотоапарат.

Twitter изглежда като да е голям враг на блоговете… Вeче повечето хвърковати мисли, ценни и забавни линкове се появяват предимно там, но от друга страна, това намалява излишния “шум” в блоговете, и поне на теория би трябвало да означава, че в тях ще се увеличи смисленото авторско съдържание. Поне на теория.

Съвсем скоро се надявам да видите големи промени в molif.com - преди всичко във външния вид, но до известна степен и във функционалността, която отдавна ми се ще да подобря. Може би ще добавя и Twitter updates някъде, това съвсем не ми се струва лоша идея.

Наскоро попаднах (пак в Twitter) на връзка към анимация в YouTube. На пръв поглед - нищо необичайно - всеки от вас получава десетки такива линкове на ден, нали?
И аз също. Само че това беше дипломна работа на студент от колежа по дизайн и изкуства Ринглинг, Флорида. Където очевидно не учат случайни хора или може би преподавателите са изключителни, не зная.
Но следвайки свързаните с гореспоменатото видеоклипове, прекарах цялата сутрин, гледайки една след друга почти всички двуминутни анимации на студенти от този колеж. Повечето заслужават внимание, защото са наистина страхотни - направени с идея, с умение и мисъл. Някои от нещата са си на нивото на Pixar/Disney.

Признавам си обаче, че все още това, което най-силно ме впечатлява, не е чистата триизмерна анимация. Някак студена и отдалечена ми идва (не ми давайте за пример Шрек, а вижте по-скоро новия Сънчо, ако още не ви е попадало пред погледа това недоразумение).
Може би затова видеото, което най-много ми хареса, беше много различно - като използвани похвати и визуално внушение. Всичко в него радва, вижте го сами.

Авторката му се казва Линдзи Оливарес:

Anchored from lindsey olivares on Vimeo.

И тъй като YouTube стават все по-неприятни със забраните си към различни части на света, благодаря сърдечно на Линдзи, че бе така добра да качи видеото си и във Vimeo.

О, ето и още една прекрасна нейна анимация:

На 17-ти юни (сряда), ансамбъл “Saltarello“.

София, в къща-музей “Борис Христов”, на ул. “Цар Самуил” №43, начало: 18:30.

Можете да чуете парченце в аванс - “La Magdalena”, авторът е неизвестен:

[Flash player with embedded audio of Ensemble Saltarello.]

Вход свободен.

Ето и афиш на концерта в .pdf формат, с повече подробности.

Ако искате, но нямате възможност лично да вземете участие в арт събитието, можете да се включите, като изпратите за публикация в интернет списанието свои творби – текстове (публицистика, поезия, проза, литературна критика) и авторски изпълнения (музикално, актьорско, хореографско или от областта на визуалните изкуства – картини, фотография и пр.).

Берлин не е далеч - а и самолетните билети не са чак толкова скъпи вече. Поводът си струва, за да си подарите едно красиво пътуване!

Камъните са най-вече в градината на Гонзо, Бистра и Светлина. Тинчето остави адрес, на който скоро ще получи нещо, а Никсо отдавна получи своя малък подарък.
В края на този месец става точно една година от началото на играта, и макар че исках доста по-рано да изпратя всички неща, все още имам малко време.

Гонзо, а това е твоят човек:

Някой ще каже: ми липса на възпитание, елементарно. Да, ама туй, дето на някого му се вижда елементарно, мен често ме хвърля в друг размисъл.
Питам се, ако трябва да бъдем възпитавани и учени как да се държим, значи по природа сме небрежни, груби, немарливи. Така ли е?

Наскоро се заигравахме с Мишел по темата за София - този отдавна вече ничий град, дето уж е на всички ни.
Той се шегуваше, че днес би му подхождало повече име като Свинстаун или Свинщадт, накрая му предложих по-благозвучното Свин Сити.

Двамата често вдигаме и изхвърляме разни боклуци по пътя си, които особено дразнят. Покрай това събираме и куп учудени погледи, много от които недвусмислено изразяват нещо като “Я па ги тия”…

Всъщност поводът за тези мисли на глас е една дребна случка от преди малко. Прибирахме се от плуване и на ъгъла на Витошка и една друга пряка зави малка, кокетна и лъскава колица с две “натокани” мацки вътре. Едната с елегантна парабола метна недопушената си цигарка почти върху нас.
За стотна от секундата пропуснах да реагирам, но знаех отлично как ми се ще да постъпя.
Следващият път, когато някой умник така си хвърли фаса през прозореца, ще му го върна обратно вътре с думите: “Изпуснахте си нещо!”.

Ако не друго, поне стреснатото изражение на двете кукли щеше да ме развесели доста.

А за заглавието: мда, според мен е доста по-лесно. Та нали ни е първично заложено. И жалко, но за твърде много хора това изглежда като нормален начин на живот.