molif | bg

Светът е за двама

Навярно всеки си е задавал въпроса “Какво всъщност е любовта”? Колко дълго продължава? Уточнявам: тук ще говоря не за вселенската обич към живота, природата, домашните любимци и т.н., а за конкретната любов между мъж и жена, двама мъже или две жени, която води до връзка.
Връзка, която продължава от една нощ до цял живот, в зависимост от… какво?
Често разсъждавам над това и като една омъжена жена, всеки път си вадя различни изводи, според това, което ми е изгодно в момента.
Любовта е… Да, това на всеки е ясно. Но защо е? И колко дълго е?
Последната ми теория се опитва да намери отговора на този въпрос и може би донякъде успява. Засега.

Ще започна с малко отклонение – когато срещнах Мишел, той вярваше, че човек има само една сродна душа на тази земя. Че неговата или нейната мисия е да я открие и после… “те заживели щастливи до края на дните си”. Много хора вярват в същото. Приказките ни учат на това още от деца, старите притчи говорят за същото.
Лесно е да повярваш, че “рано или късно” ще срещнеш Него/Нея – единственият/единствената точно за теб. Ами ако никога не го срещнеш? Ами ако си го срещнал и внезапно се изгубите?
Дали става така обаче, или както често се случва, ние обучаваме съзнанието си да вярва в това, което ни е най-удобно?
Ако сте чели Ричард Бах – “Едно” и “Мост през вечността”, може би ви се иска да вярвате в същото. Но както може би знаете, самият Ричард Бах се разведе с любимата си – с жената, на която са посветени неговите чудесни книги. Когато научих за това, отначало и аз се шокирах. И аз съм възпитана от моите родители да вярвам, че “истинската” любов е само една.

И това е така, всъщност. Защо тогава хората се разделят? Любовта наистина е само една, но не е задължително да е възможна само с един човек, само с една-единствена “сродна душа”.
Мисля, че имаме не една, а много повече сродни души на тази земя. Затова обикваме повече от един човек, затова обикваме и приятелите си.
Въпросът с коя от тези сродни души ще продължим заедно по пътя си напред, зависи обаче и от Него/Нея. Ние имаме правото да търсим и правим избор, но само когато и двете страни искат едно и също нещо, само тогава е възможно да пламне любов.
И сега, да се върна на основния въпрос: защо хората се разделят?

Като ти дойде “сляпата неделя”…

Когато двама души се влюбят, се случва нещо прекрасно. Любовта, която излъчват, озарява всичко, което правят заедно или поотделно и дори заразява околните с топлината и светлината си. Според някои хора (като Фредерик Бегбеде например), любовта траела три години. Според други – девет седмици и половина.
Не се подвеждайте обаче – те говорят не за любовта, а за… влюбването. За онзи период в отношенията между двама души, който учените също изследват от години – химическото привличане, от което “оглупяваме”. “Сляпата неделя”, един вид. Която според мен е много уместно наречена така, защото когато човек се влюби, той наистина става сляп, макар и временно.
Сляп за недостатъците на другия, сляп за всичко, което му пречи блажено да се рее върху облаците на еуфорията си.
Според тази логика, хипотетично всеки мъж би могъл да живее с всяка жена и обратното. Още не ви се вярва? Вие си мислите, че знаете точно какъв тип хора харесвате и че никога не бихте могли да имате връзка с плешив брадатко на средна възраст с коремче, чието основно занимание е да играе табла пред блока в петък вечер и живее с майка си? Нито пък с мацка, която пуши, движи на високи токове и се интересува предимно от скъпи дрехи и бижута, а освен това има и дете от първия си брак? Лъжете се. Животът има една основна цел и тя е да се възпроизвежда. За да я постигне, той е способен да ни вкара във всевъзможни капани. Ние не контролираме влюбването, дами и господа.
То може да се случи по всяко време и с всякви хора, независимо от техните различия. Доказателствата са навсякъде около нас – двойки с огромна разлика във възрастта, интересите, външния вид и т.н. очароват или разочароват околните със силата на чувствата си.

Два остри камъка брашно не мелят

Помните ли тази поговорка? Много е вярно. За тази цел ни е дадена любовта – за да може двата остри камъка да заработят заедно и постепенно да се отчупят острите ръбове. Ние всички сме различни – като мисли, преживявания, минал опит и желания. Познавам хора, които казват, че не правят компромиси и не обичат да отстъпват. Но когато имаш партньор, това е жизненонеобходимо. И от двете страни. Влюбването не изисква нищо, любовта изисква всичко. Любов без усилия няма.
И все пак, защо? Защото любовта, онази любов, която те подлудява и заслепява, е подарък от небето. Влюбването ни се случва сякаш от само себе си, и ние с лекота и с радост го приемаме. Често после забравяме, че това ни учи да даваме от любовта, на която всеки от нас е способен. Влюбването е онзи наркотик и мед, онази спойка, която позволява да се срещнат напълно противоположни по характер хора и да забравят за различията си. Един ден действието на опиата преминава и хората изтрезняват. При някои хора това става след броени дни или месеци, при други ефектът може да не изчезне и след години. Но рано или късно се случва.

“Честито! Току-що преминахте на по-високо ниво”

Ние не можем съзнателно да изберем в кого да се влюбим, но всеки избира сам за себе си как да постъпи след това. Защото вече сме пристрастени.
В такива случаи някои хукват да търсят нов подарък, нов източник на ендорфини, а останалите започват да работят, за да ги получат.
Влизаме в играта като в безплатна демо-версия, а после разбираме, че пълната версия е твърде скъпа. И за нея няма walkthrough…
Не са малко хората, които избират да се откажат да продължат. Нивата стават все по-трудни, с по-малко бонуси. По-лесно е да се откажеш преди да ти поискат сметката, и да потърсиш ново демо.

Тази безумна любов, този дар от небето, рано или късно се изчерпва. Пердето пред очите се вдига и е време да станете от леглото от рози и да отидете да си ги наберете сами. И да, розите имат бодли – добре е да се научите сами да ги обезвреждате.

Изводът от всичко дотук е, че много хора се разделят, защото бъркат влюбването с любовта.
Пак ще повторя: влюбването е само трейлър, демо-версия на любовта. Тя ни се дава даром, за да опитаме вкуса й. За да я задържим, трябва да се научим ние самите да я даряваме и развиваме, да полагаме ежедневни грижи и усилия.
Готови ли сте?

Twitter изглежда като да е голям враг на блоговете… Вeче повечето хвърковати мисли, ценни и забавни линкове се появяват предимно там, но от друга страна, това намалява излишния “шум” в блоговете, и поне на теория би трябвало да означава, че в тях ще се увеличи смисленото авторско съдържание. Поне на теория.

Съвсем скоро се надявам да видите големи промени в molif.com – преди всичко във външния вид, но до известна степен и във функционалността, която отдавна ми се ще да подобря. Може би ще добавя и Twitter updates някъде, това съвсем не ми се струва лоша идея.

Наскоро попаднах (пак в Twitter) на връзка към анимация в YouTube. На пръв поглед – нищо необичайно – всеки от вас получава десетки такива линкове на ден, нали?
И аз също. Само че това беше дипломна работа на студент от колежа по дизайн и изкуства Ринглинг, Флорида. Където очевидно не учат случайни хора или може би преподавателите са изключителни, не зная.
Но следвайки свързаните с гореспоменатото видеоклипове, прекарах цялата сутрин, гледайки една след друга почти всички двуминутни анимации на студенти от този колеж. Повечето заслужават внимание, защото са наистина страхотни – направени с идея, с умение и мисъл. Някои от нещата са си на нивото на Pixar/Disney.

Признавам си обаче, че все още това, което най-силно ме впечатлява, не е чистата триизмерна анимация. Някак студена и отдалечена ми идва (не ми давайте за пример Шрек, а вижте по-скоро новия Сънчо, ако още не ви е попадало пред погледа това недоразумение).
Може би затова видеото, което най-много ми хареса, беше много различно – като използвани похвати и визуално внушение. Всичко в него радва, вижте го сами.

Авторката му се казва Линдзи Оливарес:

Anchored from lindsey olivares on Vimeo.

И тъй като YouTube стават все по-неприятни със забраните си към различни части на света, благодаря сърдечно на Линдзи, че бе така добра да качи видеото си и във Vimeo.

О, ето и още една прекрасна нейна анимация:

Спомняте ли си? Преди известно време се опитах да започна една игра. Никак не очаквах, че тя почти ще се провали и то по толкова прозаична причина – хората искаха подарък, но всъщност повечето така и не ми изпратиха адрес, на който да го получат. А идеята на играта беше тъкмо в това – да получиш по пощата нещо малко, което да те зарадва в момент, когато най-малко го очакваш…
Е, ами какво да кажа – приятели, ако искате малките си подаръци, може би ще трябва да положите и вие някакво усилие и да си ги вземете?

Камъните са най-вече в градината на Гонзо, Бистра и Светлина. Тинчето остави адрес, на който скоро ще получи нещо, а Никсо отдавна получи своя малък подарък.
В края на този месец става точно една година от началото на играта, и макар че исках доста по-рано да изпратя всички неща, все още имам малко време.

Гонзо, а това е твоят човек:

Най-после!!! Отменения концерт на Депеш ще го преживеем (важното е Дейв да се оправя), пък Майк Патън и компания ще ни компенсират.

Ако някой още не е разбрал, да се поправи веднага.

(а как го обичам този Бургас, еххх, ще взема да се преместя някой ден)

Когато Майк дойде за първи път в София (май че беше през 2004?), не можех да пропусна събитието и определено ми хареса, въпреки че звуковите му експерименти не ми бяха достатъчни. Просто ти се приисква да чуеш този зъл гений отново да ПЕЕ, така, както само той може. Нямам търпение!

Хайде още едно парче, че ми дойде музата нещо:

Who cares a lot? We care a lot!

Винаги съм обичала пролетта, особено април и май месец. Уви, този път април беше доста болезнен за мен. Прекарах повече от половината от него в болка от дисковата херния, с която все още се боря, а май от години не успявам да се справя. Прави са хората да казват, че когато те боли нещо силно, за нищо друго не си в състояние да мислиш. Поне острият период премина и отново мога да мисля и за други неща.

Ето някакви дреболии, които си намирам по папките с рисунки:

А този приятел е само бърз и леко несръчен опит с таблет да прерисувам таралежчето от една любима книжка:

Владимир Сутеев е сред любимите ми художници-илюстратори. Сигурно мнозина от вас си спомнят тази прекрасна книжка:

Като малка разглеждах прекрасните му илюстрации десетки пъти отново и отново, но добре знаех, че не бих мога да ги измисля, а само горе-долу да ги прерисувам. Така се и учех да рисувам – с гледане, така и до днес търся вдъхновение някъде другаде, преди да измисля нещо свое.

Най-добрите илюстратори обаче имат свой, неподражаем стил на рисуване. Мечтая някой ден да имам стил, по който да ме разпознават. Дали?

———–
P.S. Мики, ако желаеш, може и ти да покажеш своите детски опити да прерисуваш същите илюстрации…

С голямо закъснение: ето какви бяха тазгодишните ми боядисани яйца за Великден, от които повече от половината се пукнаха при варенето, въпреки всички предпазни мерки. Това обаче само подпомогна по-бързата им консумация. И козунаци имаше, но те заслужават отделен пост, защото… после ще видите защо.

Наближава месецът на абитуриентските балове. Пак ще има клаксони и среднощно безсмислено броене до 12 и ли кой докогато е учил.
Когато завършвах училище, това не беше популярен обичай. И макар че се лаская от мисълта, че не е било чааак толкова отдавна, като се замисля… абе определено не е било и вчера.
По покана на Велян, ето как изглеждах аз на 21 май 1995 г.:

Трябваше да бъда с друга рокля (кораловочервена), но сиамският ми котарак се оказа заключен в гардероба седмица преди бала. Горкото животно се беше отчаяно хванало с нокти за най-близката дреха (въпросната рокля) и така тя отпадна. Тази намерихме заедно с майка ми почти в последния момент и макар да изглежда в черно и синьо кадифе, всъщност синьото е приятно тъмнолилаво. Навремето снимахме с една “Скина”, а от нея чудеса не могат да се очакват… Много исках да бъда с кубинки, а се озовах на платформи с висок ток. 174 плюс 8 см не е шега, но какво пък – за няколко часа само.

Класическа Пепеляшка, без принца – отидох на бал с Renault Manager (помните ли безумната реклама… “Господи, каква кола!”), прибрах се с добрия стар Вартбург. А на прическата си още се смея, защото косата ми по принцип е упорито права. Опитът за студено къдрене пропадна и спасението беше домашна импровизация с парцалчета вместо ролки. Някога това беше доста разпространен начин да си навиеш косата на масури, но резултатът се получи доста различен от очакваното.
Като цяло обаче имам силни и топли спомени от онази вечер – беше ми хубаво и не помня някога да съм танцувала толкова много. Имах и чудесен партньор за танците, който, доколкото зная, днес е добър зъболекар, съпруг и баща.
Не съжалявам, че отидох на бала на училището си, а само, че се прибрах твърде рано.

(Най-голямото ми разочарование през този ден всъщност дойде от това, че всички прекрасни домашни сладкиши, (за първи път приготвени накуп и уж заради мен) – фъчове, агнеси, орехови розички, солени и сладки кошнички и прочие вкусотии – вече отдавна бяха свършили, когато се прибрах…)

Ако днес бях отново абитуриентка обаче, знам добре с каква рокля бих искала да бъда – моля, да не се гледа от жени на диета и алергични към шоколад.

Снимката е взета от тук.

Работя и редактирам. Рисувам, спя и мечтая. Ровя из стари спомени, рисунки и мисли.
Намирам си неочаквани и забравени неща, като тези мои рисунки на зайчето Питър:

Съученичка ми донесе книжката на Биатрикс Потър когато бях вече в девети клас. Така за първи път разбрах за нея.
Има чудесен филм, и ако не сте го гледали, наваксайте си пропуснатото – “Мис Потър” ще ви разкаже повече, отколкото аз мога само с думи.
Влюбих се завинаги в нейните невероятни илюстрации и често опитвах да ги прерисувам.
Името й ми е близко и звучи приятно и заради асоциацията с глината и грънчарството.

Наскоро в един от любимите ми сайтове – “Нашето детство”, също се бяха сетили за нея. Хората там са прекрасни – събрали и продължават да събират парченцата от пъзела на детството на родените през седемдесетте.

Поизбърсахме колелата от прах, за първи път не бяха карани почти три месеца…
Уви, за да правиш каквото и да е, най-важното е да си здрав…

Първи опит в правенето на “меки” картини… Не особено сполучлив, защото обърках техниката на зашиване, но ще се поправя следващ път.
Самото петленце харесвам, всяка сутрин ме усмихва.

Забавно ми е да откривам нетипични свойства в разни предмети от бита. Наскоро ми се искаше да направя нещо от филц, но нямах у дома и се сетих, че мога да използвам меките кухненски кърпи, които освен това са доста по-фини:

(more…)

Май имам повече неща за показване, отколкото време и желание да пиша за тях. Все пак от време на време си спомням, че molif.com се нуждае от повече грижи.
Ето какви неща се случват тук напоследък…

Нервните ми пръсти не обичат да скучаят. Намират си занимавки…
Затова и у дома се появяват нови глинени приятели – като този мишок със засукана опашка:

Или като тази любопитна лисичка, която обича да задава трудни въпроси и често напразно очаква отговор:

А този е просто закачка с мишката в хедъра на Мишел:

Понякога се получава така, че глинените фигурки ми харесват повече такива, каквито са, преди да ги оцветя.
Може би е по-добре да оставя тези както са си, как мислите?

Сред купчината интересни филми, които изгледах в последните месеци, има един, който не ми излиза от ума.
Когато за първи път го гледах, не знаех изобщо какво да очаквам.
Не бях проверила нищо за него в imdb, и почти през цялото време очаквах някаква тежка драма да се развие на екрана, да не говорим как се сърдех, откривайки някакви недостоверни или пресилени неща и исторически несъвпадения.
Някъде към средата на филма осъзнах, че трябва да се отпусна и да го гледам с една-единствена цел – чистото аудио-визуално удоволствие – от страхотната музика, от великолепната кинематография и играта на актьорите, които са наистина поразителни, до един.

Не, наистина, не мога да не го препоръчам от сърце – и старите, и младите актьори са върховни. Не играят, а живеят в този филм.
И сякаш не съм го похвалила достатъчно, или просто за да се изкушите още мъничко, ето два кратки музикални откъса:

Възхитителни моменти има в този филм.
А и само руснак може да измисли заглавие като “Маленькая бейба” (да не говорим за добавката в припева – “ласточка моя”).

Филмът “Стиляги” си заслужава да се гледа.
Не е точно мюзикъл, а е по-скоро музикален филм. Разлика между двете има.
Въздейства поразително на всички сетива и оставя много ярки образи да преследват съзнанието ви поне още ден-два, може и повече.

О, и си има страхотен собствен сайт.
От него можете да научите куп интересни факти за актьорите, за героите от филма (който е направен по книга) и какво ли още не.

Но мен най-силно ме впечатли добронамереността и мекотата към миналото, с която е направен.
Няма да кажа как свършва, но приятно изненадва – не вярвам, че у нас може да се направи подобно нещо.
Няма гняв, нито отричане. Няма ровене в раните. Отношението към хората и събитията е всичко друго, само не и осъдително.
След края на филма може да откриете, че неудържимо ви се танцува – за да се почувствате млади, живи, цветни и истински.