За списание .net и неговия главен редактор
Wednesday, February 4th, 2009
Пиша това, защото напуснах работата си като главен редактор на българската версия на списание .net (издание по лиценз на .net magazine, UK).
Тази работа беше истинско предизвикателство за мен. Започнах да се занимавам със списанието миналия февруари с ентусиазъм и страст и знам, че дадох най-доброто от себе си.
Първият брой беше една луда история – създаден в рамките на по-малко от четири седмици и с възможния минимум от ресурси. Но беше посрещнат много добре от читателите — дизайнери, разработчици и уеб ентусиасти, и така започна за мен един десетмесечен период на безсънни нощи.
Единадесет броя. Пет от които направих без реално да имам помощник-редактор и три – без коректор. През цялото време работех онлайн с графичния ни дизайнер, ангажиран на свободна практика; също така работехме заедно и на живо много нощи преди влизане в печат.
Месеци наред отговарях на писма на читатели и абонати, взимах интервюта и преравях Мрежата в търсене на нови контакти за списанието. И ако си представяте, че “главен редактор” е само добро украшение за визитна картичка — не, не е.
Винаги ще си спомням и много забавни ситуации — както, например, когато веднъж осъзнахме (тъкмо преди затваряне на броя), че нямаме право да ползваме дадена илюстрация към главна тема. Тогава набързо нарисувах това и броят успешно замина в печатницата. Хубавото е, че никой не се оплака от илюстрацията. 
Всеки брой беше плод на сериозен труд и си давам ясна сметка, че нито един не е съвършен, но поне мога да гарантирам, че всички те са направени с любов. С много любов! 
Цялата история е твърде дълга и болезнена за разказване, затова ще ви спестя повечето подробности. Главната причина за внезапното ми напускане може да бъде добре обобщена с един израз, който най-често се асоциира с бракоразводните дела: “непреодолими различия на характерите”. В този случай — различия в ценностните системи на главния редактор и издателя.
Десетки пъти се опитвах да седна и да пиша за това, което се случи, но така и не можех да намеря точните думи.
Много са нещата, които навярно можеха да се случат по различен начин и по-добре, но не стана така. Сега зная, че отчасти причината е, че бях наивна.
Както казах веднъж, ако влагаш сърцето си в това, което правиш, поемаш и риска то да бъде разбито, но така или иначе, това е единственият начин да работя и живея, на който съм научена.
Когато дам думата си, че ще направя нещо, обикновено се посвещавам изцяло на постигането на възможно най-добър резултат.
Честно е да се каже, че винаги държа на думата си.
Вероятно най-лошият ми грях обаче е, че съм твърде доверчива.
Доверих се на човек, който от самото начало ми показа, че не заслужава доверие.
Какви бяха шансовете, че един ден ще се обърне срещу мен? Огромни.
И когато това се случи, дори не ми се искаше да го повярвам.
Така че сега пиша това като простичко предупреждение към хората като мен:
Моля ви, не правете същата грешка.
Не се фокусирайте само и изцяло върху работата си, без значение колко привлекателна е тя и колко голямо удовлетворение смятате, че ви носи.
Макар че да работя като главен редактор на списание .net България беше в много отношения чудесно приключение. Да, спечелих и безценен опит.
Беше висока летва за мен и аз я прескочих.
Заплащането не отговаряше на количеството усилия, които вложих в тази работа, но приех работата, защото харесах самото списание и каузата. Затова и работех здраво 28 дни от всеки месец, прибирайки се от офиса вкъщи не за да почивам, а за да продължа да работя.
Четях и препрочитах списанието най-малко три пъти на екран преди да стигне до печат, а това означава изчитане и редактиране на над 300 хиляди знака всеки месец, което беше немалко напрежение за очите и гърба ми (който и сега ми създава доста грижи).
Въпреки това всичко, свързано с .net ми даде също и незаменимото усещане, че мога да се справя и с по-големи неща от тези, които дотогава мислех, че умея, така че все още преценявам цялата история като голям личен успех.
Но като служител смятам, че се провалих. Не в задълженията си. Признавам, че се провалих най-вече в защитаването на собствените си права, като бях достатъчно глупава да повярвам и да разчитам на фалшиви обещания и красиви думи. Обикновено става така — умея да давам прекрасни съвети на другите, но не и на себе си.
Пожелавам прекрасно бъдеще на списание .net, защото няма родител, който би пожелал зло на детето си. Но отново си напомням да бъда много, много внимателна следващият път, когато давам доверието си някому.
Дори и да е за добра кауза.
Поуката от горната история е, че не можете да бъдете използвани, освен ако не го позволите сами.
Казват, че когато пред теб се затвори една врата, в същия момент много други се отварят.
Радвам се, че мога да поема по нови пътища.
P.S. Тази работа ми даде възможността да се срещна и да работя съвместно с уникални личности.
Бих искала да благодаря специално на Дан Оливър – моя колега от английското издание, както и на всички прекрасни хора, които помагаха на .net през цялото време, без да очакват каквото и да е в замяна.
Не ми се иска да изброявам всички ви поименно, тъй като се боя, че може да пропусна някого.
Изключително много се радвам на възможността да ви познавам и да работя с вас.
На мнозина от вас дължа по повече от една бира.
(Без да забравям моя мил съпруг, който ме подкрепяше през цялото време, дори когато цената, която трябваше да платим, беше липсата ни на личен живот.)
