molif | bg

Фотографът Карл Уорнър явно има по-особено отношение към храната и е употребил въображението си, за да създаде тези удивителни пейзажи от хранителни продукти.

Една страхотна жена ми показа творбите му съвсем наскоро и аз, очарована, веднага реших, че е просто задължително да ги покажа на повече хора.

Наслаждавайте им се, а ако огладнеете, докато разглеждате - добър апетит!

Преди няколко месеца една анкета в netinfo.bg ме провокира силно, и оттогава насам все не ми излиза от главата.
В анкетата се питаше простичко “Четете ли книги?” и максималният положителен отговор беше “1-6 книги годишно”.

Това ограничаване на възможностите за отговор ме удиви. Наистина ли някой смята, че днес никой не чете повече от шест книги годишно?

Имах възможност и попитах човек, имащ общо с анкетата, дали смята така.
Отговорено ми беше, че не всички са книжни плъхове като мен и като цяло младите хора днес не се занимавали изобщо с четене на книги.

Засега упорито отказвам да го повярвам. Мисля, че страшно много хора четат книги. На снимката по-горе са само част от книгите, които съм прочела през последните четири-пет месеца. Вярно е, че аз съм доста запален читател.

Чета навсякъде - вкъщи вечер, в събота и неделя, докато чакам при зъболекаря…Но дори да приемем, че не всеки има времето и възможността да чете толкова, сигурна съм, че хората, които са прочели поне седем, а не шест книги през миналата година, хич не са малко.

Помогнете ми да се убедя в това.

Ако четете този блог, моля, напишете ми в коментар тук или във вашия собствен блог заглавията на последните седем книги, които сте прочели.

С удоволствие приемам препоръки за интересни книги.
(Лично препоръчвам книгата на Дара Хорн - The World To Come, както и Blink, стига да обичате да четете на английски.)

1. Колкото повече четеш чужди блогове, толкова по-малко пишеш в собствения си.

2. Колкото по-дълго време не си писал, толкова повече не ти се пише.

*Автор - www.molif.com

Обявявам днешния за такъв. Смятах да не пиша за това тук, но просто няма начин, дойде и моят ден да се оплача.

Враг номер едно: Здравната каса.
Враг номер две: Булбанк.

Да започна по ред на номерата:

1. Сблъсък с понятията за здравеопазване на здравната каса.

За нея са изречени и изписани вече какви ли не ругатни и всичките са заслужени. Дано има възмездие някой ден за всички простотии, които се вършат “в името на народа”.

Случката е следната:

(more…)

Ето ги и моите меденки.
По рецепта, препоръчана от Блу.
За съжаление остана само снимката, меденките ги изядохме.

Два незабравими дни прекарах в кухнята на родния ми дом, с майка ми и баща ми, които се бяха превърнали в малки деца.
Часове наред се туткахме с боичките и с полепнали от захар ръце ги гледах как се караха кой коя сладка бил украсил и защо така, а не иначе. Беше…приказно. Домашно и коледно.
Тази Коледа баба ми отново ми липсва. Често мисля за нея, но по празници най-силно се усеща, че вече я няма.
Сладките щяха много да й харесат, сигурна съм.

Направих две дози, и по двете рецепти на Блу, всъщност, и въпреки всичко пак ми се сториха малко. (сигурно защото бяха адски вкусни).

Смятах да изпратя тази снимка вместо коледна картичка на познати и приятели, но понеже така и не стигнах до изпращането на картички, показвам ви я тук.

(за Георги Живанкин обаче съм запазила няколко - понеже си знам, че снимката няма как да го очарова.

…за утре”. А защо не?
Днес не си мисля за равносметки. Втори ден съм на работа, но други неща отклоняват мислите ми.
Празниците бяха топли, уютни и прекрасни.
Имаше и дребни притеснения, най-вече здравословни, но иначе беше хубаво, малко забавяне на темпото.

Направо не ме свърта - гледам през огромните прозорци навън, толкова е бяло и синьо и снежно…цял ден грее слънце, което те мами и ти обещава игри и смях, шейни и бой със снежни топки.

Случайно разбрах, че един от най-съвестните ни колеги, изключителен работохолик, сега е болен, сериозно болен.
Стана ми криво и неволно направих мислено паралел с много други подобни случаи.
Самата аз преди година застраших сериозно здравето си заради натрупан стрес.
Тогава се осъзнах и напуснах мястото, където не се чувствах добре.

Но днес, в светлината на тази “новина” ми изплуват и всички разговори, които водим напоследък с Мишел и с приятели за ползата и вредата от работа, която повече ти взима, отколкото дава.
Не мога да устоя да не пусна и линк към една карикатура от reodorant.com.

Вярвам, че всеки има своето призвание.
Че трябва да го търси неуморно дотогава, докато не почувства, че работата му носи най-вече удоволствие, а не предимно престиж или пари.
Според моето разбиране не съществува такава работа, заради която да си струва да пренебрегнеш себе си и здравето си, близките си или пък просто да забравиш, че работата не е най-важното нещо на света.

Всеки, който стигне дотам да се фиксира само върху кариерата си, рано или късно плаща цената. А тя е винаги висока и връщане назад няма.

Лошото е, че осъзнаването на това идва чак след като те шамаросат и рядко преди да ти се случи нещо неприятно.