Когато наоколо започне да става все по-шумно, сякаш изпитвам желание единствено да замълча. За “Моята библиотека” вече се каза и изписа немалко, но във връзка с поканата да взема участие в тази анкета, реших и аз да добавя няколко думи:
Напоследък трудно намирам думите, за да разкажа каквото и да било. Потъвам в мълчание и изпитвам огромна необходимост да намаля шума наоколо. Но има няколко неща, които отдавна чакат да бъдат споделени, затова ще се опитам да намеря поне няколко подходящи думи и снимки.
В средата на юни за първи път яздих кон. Простете, кобила – с нежното име Венеция. Беше обещано приключение, което отлагах цяла пролет, докато не престана да вали всяка събота и неделя седмици наред.
Мнозина приятели имаха доброто желание да отидем заедно до конната база, но в крайна сметка с Мишел отидохме сами, с помощта на верните си велосипеди. На отиване спуках гума, при това на три места! Ето го виновникът:
Заради гумата в базата стигнахме в два и половина следобед – в една от най-топлите съботи изобщо. Посрещнаха ни така:
Конна база “Адгор” е особено място. Това е българско общество за естествени взаимоотношения между човека и коня – или иначе казано, за Natural Horsemanship. Въпреки добрите си намерения, всъщност не можах да измисля по-добър кратък превод на това понятие.
Ако отидете там и видите конете в базата, ще разберете и без превод за какво става дума.
Винаги съм обичала да бъда близо до коне. Мисля, че общуването с тях е способно да ни научи да бъдем по-добри хора. Не всички, но за някои това със сигурност е възможно.
Прекарах един чудесен ден, в който си спомних, че съм жива. Благодаря на чудесния екип на “Адгор”, на Вяра, Веско и Нина, и на всички останали, за подаръка, който ми направихте. Това, с което се занимавате, е достойно за възхищение и подкрепа. Моите уважения за неуморния труд и огромната любов, с които работите всеки ден. Надявам се да се видим пак скоро.
От известно време следя внимателно темата за нелегалните бежанци и за лагера в Бусманци. Днес Светла отново ме порази с този текст – “Ако Аревик беше планина или куче”.
Както се отнасяме с природата, с животните, така се отнасяме и с хората – с възрастните, болните, децата, чужденците.
Кое ни е толерантното? Кое ни е справедливото? Никога няма да мога да си отговоря на някои въпроси.
Достатъчно трудности предлага животът сам по себе си, но е направо невероятно на какво е способно човечеството, когато измисля забрани, затвори и ограничения…
Да, знам – всичко е относително. Мнения има всякакви, но сега това не ме интересува. Смятам, че има универсални истини – отвъд произход и територия, отвъд имената. И тъкмо те си струва и трябва да бъдат защитавани.
Обещах на Летящата калинка да съдействам за популяризирането на глобалната кампания на SOS Kinderdorf – SOS!Childhood.
Ужасно се забавих да го сторя, но искам да се поправя.
На глобалния сайт на SOS хора от цял свят изразяват подкрепата си за децата в целия свят, като може да се види колко хора са дали подкрепата си от всяка страна. Към началото на ноември месец на световния сайт soschildhood.org имаше набрани 2337 души. От тях 106 – от България. Не зная колко са в момента, но зная, че целта е 1000 българи, които подкрепят каузата.
Това е глобална петиция, с която ще дадем ясен знак на света, че страната ни подкрепя глобалния апел за Щастливо детство на всички деца по света.
Това е призив, с които всеки, които се включи, иска да покаже, че детството е в опасност, а фактите, които говорят за това, са:
Как всеки може да изрази подкрепа:
- като остави името си на глобалния сайт soschildhood.org (гласът му ще бъде отчетен веднага)
- като сложи facebook application на глобалната кампания: http://apps.facebook.com/soschildhood/, който може да се сложи в профила и да се поканят приятели.
В българския сайт на кампанията можете да оставите и своето послание, като споделите щастлив момент от детството си. Това може да са съкровени спомени като миризмата на бабините мекици или топлата прегръдка на мама преди лягане.
Нека се ангажираме да помагаме за по-добро бъдеще и щастливо детство на всички деца. Днес, в бъдеще, както и по целия свят.
Човекът обича деленията – по пол, по възраст, по зодии и т.н. Казват, че хората се делят на ранни пилета и нощни птици (чучулиги или сови).
Мишел, например, определено е нощна птица. За него купонът тепърва започва в 24.00 ч., но сутрин ставането преди 10.00 е истинска драма.
От друга страна, аз обичам да ставам рано сутрин. Има нещо много красиво в тези часове на денонощието, но допускам, че не всеки ги оценява така.
По време на съвместния ни живот установих, че за мен е доста по-лесно да се нагодя към неговия режим, отколкото той да премине към моя. Да, ако ни чака приключение, той ще се събуди и в 4 сутринта, но принципно обича късно лягане и късно ставане, докато аз съм по-скоро за сън преди 23.00 ч. и ставане най-късно в седем и половина-осем сутринта.
Така или иначе, разликата в биоритмите може да се окаже от изключителна важност в съвместния живот на двама души. Ако не успеят да се нагодят един към друг, разминаването в ритъма на живот може да стане повод за всекидневни конфликти.
Интересно ми е как е при вас?
Loading …Ако искате, може да споделите в коментар дали този тип различие оказва голямо влияние върху отношенията ви с половинката.
Поне така се надявам.
Сърцето ми е натежало от мисли за хора, които обичам, но с които не намираме път един към друг.
Сигурно затова постоянно си говоря с тях наум.
Кой е крив? Кой е прав?
Вече няма никакво значение…
Условие:
Всяка от чашите съдържа отрова.
Не можете да откажете да изпиете отровата.
Ако откажете, някой друг ще разлее случайна чаша с отрова и пак ще пострадате.
Можете само да изберете онази, която според вас има най-слабо действие.
Лесно решение на задачата няма.
Пожелавам ви лек избор на агония.
Преди постоянно се чудех. Що за създание си, ако можеш да си захвърляш боклуците, опаковките от чипс и кроасани, фасовете и шишетата от бира просто така, където ти падне?
Някой ще каже: ми липса на възпитание, елементарно. Да, ама туй, дето на някого му се вижда елементарно, мен често ме хвърля в друг размисъл.
Питам се, ако трябва да бъдем възпитавани и учени как да се държим, значи по природа сме небрежни, груби, немарливи. Така ли е?
Наскоро се заигравахме с Мишел по темата за София – този отдавна вече ничий град, дето уж е на всички ни.
Той се шегуваше, че днес би му подхождало повече име като Свинстаун или Свинщадт, накрая му предложих по-благозвучното Свин Сити.
Двамата често вдигаме и изхвърляме разни боклуци по пътя си, които особено дразнят. Покрай това събираме и куп учудени погледи, много от които недвусмислено изразяват нещо като “Я па ги тия”…
Всъщност поводът за тези мисли на глас е една дребна случка от преди малко. Прибирахме се от плуване и на ъгъла на Витошка и една друга пряка зави малка, кокетна и лъскава колица с две “натокани” мацки вътре. Едната с елегантна парабола метна недопушената си цигарка почти върху нас.
За стотна от секундата пропуснах да реагирам, но знаех отлично как ми се ще да постъпя.
Следващият път, когато някой умник така си хвърли фаса през прозореца, ще му го върна обратно вътре с думите: “Изпуснахте си нещо!”.
Ако не друго, поне стреснатото изражение на двете кукли щеше да ме развесели доста.
А за заглавието: мда, според мен е доста по-лесно. Та нали ни е първично заложено. И жалко, но за твърде много хора това изглежда като нормален начин на живот.
Най-после!!! Отменения концерт на Депеш ще го преживеем (важното е Дейв да се оправя), пък Майк Патън и компания ще ни компенсират.
Ако някой още не е разбрал, да се поправи веднага.
(а как го обичам този Бургас, еххх, ще взема да се преместя някой ден)
Когато Майк дойде за първи път в София (май че беше през 2004?), не можех да пропусна събитието и определено ми хареса, въпреки че звуковите му експерименти не ми бяха достатъчни. Просто ти се приисква да чуеш този зъл гений отново да ПЕЕ, така, както само той може. Нямам търпение!
Хайде още едно парче, че ми дойде музата нещо:
Who cares a lot? We care a lot! 
С голямо закъснение: ето какви бяха тазгодишните ми боядисани яйца за Великден, от които повече от половината се пукнаха при варенето, въпреки всички предпазни мерки. Това обаче само подпомогна по-бързата им консумация. И козунаци имаше, но те заслужават отделен пост, защото… после ще видите защо.
Наближава месецът на абитуриентските балове. Пак ще има клаксони и среднощно безсмислено броене до 12 и ли кой докогато е учил. 
Когато завършвах училище, това не беше популярен обичай. И макар че се лаская от мисълта, че не е било чааак толкова отдавна, като се замисля… абе определено не е било и вчера.
По покана на Велян, ето как изглеждах аз на 21 май 1995 г.:
Трябваше да бъда с друга рокля (кораловочервена), но сиамският ми котарак се оказа заключен в гардероба седмица преди бала. Горкото животно се беше отчаяно хванало с нокти за най-близката дреха (въпросната рокля) и така тя отпадна. Тази намерихме заедно с майка ми почти в последния момент и макар да изглежда в черно и синьо кадифе, всъщност синьото е приятно тъмнолилаво. Навремето снимахме с една “Скина”, а от нея чудеса не могат да се очакват… Много исках да бъда с кубинки, а се озовах на платформи с висок ток. 174 плюс 8 см не е шега, но какво пък – за няколко часа само.
Класическа Пепеляшка, без принца – отидох на бал с Renault Manager (помните ли безумната реклама… “Господи, каква кола!”), прибрах се с добрия стар Вартбург. А на прическата си още се смея, защото косата ми по принцип е упорито права. Опитът за студено къдрене пропадна и спасението беше домашна импровизация с парцалчета вместо ролки. Някога това беше доста разпространен начин да си навиеш косата на масури, но резултатът се получи доста различен от очакваното.
Като цяло обаче имам силни и топли спомени от онази вечер – беше ми хубаво и не помня някога да съм танцувала толкова много. Имах и чудесен партньор за танците, който, доколкото зная, днес е добър зъболекар, съпруг и баща.
Не съжалявам, че отидох на бала на училището си, а само, че се прибрах твърде рано.
(Най-голямото ми разочарование през този ден всъщност дойде от това, че всички прекрасни домашни сладкиши, (за първи път приготвени накуп и уж заради мен) – фъчове, агнеси, орехови розички, солени и сладки кошнички и прочие вкусотии – вече отдавна бяха свършили, когато се прибрах…)
Ако днес бях отново абитуриентка обаче, знам добре с каква рокля бих искала да бъда – моля, да не се гледа от жени на диета и алергични към шоколад.
Снимката е взета от тук.
В момента преглеждате архивите на категория Хапки от реалността.
