Неочакван урок по орнитология: Черен бързолет (Apus apus)
Friday, May 27th, 2011Виждате ли тази птичка? В София живеят много такива. Някои от тях чувате и виждате всеки ден около сградата на Министерски съвет или Съдебната палата, където гнездят всяка година.
Птичката е черен бързолет, ако не греша. Лети бързо и по права линия, като почти не каца, и издава пронизителен звук, който за мнозина е дразнещ, а за мен – приятен.
Вчера привечер с Мишел се разхождахме и видяхме на алеята на “Евлоги Георгиев” как сива врана завлече в тревата някакво пиле и се опитваше да го разкъса с клюна си.
Сега, може и да не е правилно да се меси човекът в работите на природата, и да, знам, че си има естествено кръговрат, обаче ние и двамата имаме меки сърца и затова се затичахме с всичка сила през платното към птиците, твърдо решени да лишим сивата врана от точно тази “вечеря”.
Успяхме да я прогоним, а на земята трепереше този малък бързолет. Беше клъвнат тук-там и перата по крилете му бяха намачкани доста, но иначе нямаше сериозни наранявания.
В момента, в който го вдигнах, птичето се вкопчи с всичката сила на ноктестите си крачета в мен и стискаше очи, обезумяло от страх. Усетило ласка, отвори очи и въртеше глава, за да ме погледне. Стъписах се от интелигентността на погледа му – може и да си внушавам, но мисля, че разбираше прекрасно какво му се случва.
За сивата врана не ми е жал – те са агресивни и в града популацията им много се увеличи през последните години (може би заради количеството боклуци). Виждала съм ги да нападат катерици в парка, но също и да ровят по кофите и да хапват картофки от Макдоналдс. Е, няма да умре от глад, но поне бързолетът ще живее, казахме си и двамата с Мишел, и продължихме разходката с птичето в ръце.
Или както ще видите – на гърдите ми, защото отвесната поза е естествена за този вид птички.
Около половин час по-късно птичето все още не беше се съвзело от уплахата, а ние обсъждахме какво е най-добре да правим с него. Предположих, че щом се окопити, само ще поиска да отлети, но засега продължаваше да се гушка и вкопчва в мен.
Пускахме го в тревата в парка, за да видим дали ще иска да лети – не щеше. Опита първо едното, после другото си крило, бяха в ред, но все още не беше готово да излети.
Слънцето залезе съвсем и ние решихме да се прибираме, загрижени дали е редно да взимаме птичето с нас (бързолетите не се опитомяват и не могат да се отглеждат в клетки, това е пагубно за тях).
По пътя към къщи Мишел поиска да го вземе в ръка и да го поноси. Не бяхме направили и 30 метра, птичето разпери криле и отлетя с уверен и красив замах.
Прибрахме се усмихнати и спокойни, а от скапаното настроение, което ме бе държало през целия ден, вече нямаше и следа.
После прочетох някои много интересни факти за тези птици, като например:
Радвам се, че му помогнахме и поне тази вечер оцеля и не стана жертва. Над нас под покрива живее семейство бързолети и понякога, в горещите летни утрини пронизителните им викове ни будят още преди изгрев, но не мога да им се сърдя.
Хубаво е да си имаш крилати съседи.























