По молба на читател. 
С поздрав за Даниела – мисля, че птицата Феникс най-добре изразява вътрешната сила, необходима за намирането на себе си… отново и отново. За да се развиваме и да продължаваме напред с нови сили.
(Следите от стъпки по пясъка напомнят, че за да извършим тази промяна отвътре, често е нужна и малко помощ отвън…)
…и е сред шепата хора, които с радост наричам мои приятели. Не просто добри познати, а именно – приятели. Енрико обича да пее и го прави вдъхновено и с удоволствие. Трудно го убедих да пусна една-две песни в блога, защото той се притесняваше от звученето им. Това е първото му влизане в студио и тъй като е било услуга от познат, не му е било удобно да признае, че не чува добре в слушалките, затова записите не са перфектни.
Може да не ви хареса как пее, или да се подразните от италианския му акцент. Не всеки ще го чуе със сърцето си, така, както го чувам аз.
Но исках да споделя няколко песни, записани от него.
Той е просто един човек, който живее в Италия. Животът му не е такъв, какъвто може би щеше да бъде, ако съдбата не му беше отредила инвалиден стол. Въпреки това той не е инвалид. Истинските инвалиди са онези, които крачат наоколо с оперирани от толерантност и съчувствие души и с увредени от суета, алчност или самосъжаление умове.
Енрико е слънчев човек. Личност, която имам рядката привилегия да познавам. Неговото съществуване е достатъчен повод за мен през последните години да продължа да вярвам, че свестните хора не са изчезнали съвсем от лицето на Земята. Той ми напомня, че има за какво да бъдем благодарни на живота и че трябва да ценим повече онова, което имаме.
(Pink Floyd – Wish You Were Here):
[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]
(Just The Way You Are – Billi Joel):
[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]
Веднъж заради него предприех първото си голямо пътешествие сама. Срещнах нови и стари приятели по пътя и открих много неща за самата себе си, в които не бях сигурна дотогава. Ако се наложи, бих го направила пак, защото за един истински приятел си струва да се отиде и на другия край на света.
Ето и линк към едно забавно видео, с което преди две години Енрико поздрави за Коледа всички свои приятели.
Когато наоколо започне да става все по-шумно, сякаш изпитвам желание единствено да замълча. За “Моята библиотека” вече се каза и изписа немалко, но във връзка с поканата да взема участие в тази анкета, реших и аз да добавя няколко думи:
Какво става от няколко панделки и част от тапата на чудесно френско шампанско?
Брошка, например.
За да ми напомня за първото истинско шампанско, с което някога с Мишел отпразнувахме първата си годишнина като семейство.
Напоследък трудно намирам думите, за да разкажа каквото и да било. Потъвам в мълчание и изпитвам огромна необходимост да намаля шума наоколо. Но има няколко неща, които отдавна чакат да бъдат споделени, затова ще се опитам да намеря поне няколко подходящи думи и снимки.
В средата на юни за първи път яздих кон. Простете, кобила – с нежното име Венеция. Беше обещано приключение, което отлагах цяла пролет, докато не престана да вали всяка събота и неделя седмици наред.
Мнозина приятели имаха доброто желание да отидем заедно до конната база, но в крайна сметка с Мишел отидохме сами, с помощта на верните си велосипеди. На отиване спуках гума, при това на три места! Ето го виновникът:
Заради гумата в базата стигнахме в два и половина следобед – в една от най-топлите съботи изобщо. Посрещнаха ни така:
Конна база “Адгор” е особено място. Това е българско общество за естествени взаимоотношения между човека и коня – или иначе казано, за Natural Horsemanship. Въпреки добрите си намерения, всъщност не можах да измисля по-добър кратък превод на това понятие.
Ако отидете там и видите конете в базата, ще разберете и без превод за какво става дума.
Винаги съм обичала да бъда близо до коне. Мисля, че общуването с тях е способно да ни научи да бъдем по-добри хора. Не всички, но за някои това със сигурност е възможно.
Прекарах един чудесен ден, в който си спомних, че съм жива. Благодаря на чудесния екип на “Адгор”, на Вяра, Веско и Нина, и на всички останали, за подаръка, който ми направихте. Това, с което се занимавате, е достойно за възхищение и подкрепа. Моите уважения за неуморния труд и огромната любов, с които работите всеки ден. Надявам се да се видим пак скоро.
Един от най-талантливите и прекрасни хора, които имам честта и удоволствието да познавам, се сдоби наскоро с редизайн на сайта си. Този кратък “рекламен” материал е специално посветен на Никсо – архитект, фотограф, художник, мечтател (и още):
След намесата на Мишел, който се беше посветил изцяло на задачата www.nixonixo.com да стане още “по-по-най”, вече можете не само да се разхождате по-свободно и лесно из сайта и архивите, но и да оставяте коментари – било под снимките, било под новите епизоди на комикса за лоса Евстати и хипопотама Архимед.
Приятна разходка.
От известно време следя внимателно темата за нелегалните бежанци и за лагера в Бусманци. Днес Светла отново ме порази с този текст – “Ако Аревик беше планина или куче”.
Както се отнасяме с природата, с животните, така се отнасяме и с хората – с възрастните, болните, децата, чужденците.
Кое ни е толерантното? Кое ни е справедливото? Никога няма да мога да си отговоря на някои въпроси.
Достатъчно трудности предлага животът сам по себе си, но е направо невероятно на какво е способно човечеството, когато измисля забрани, затвори и ограничения…
Да, знам – всичко е относително. Мнения има всякакви, но сега това не ме интересува. Смятам, че има универсални истини – отвъд произход и територия, отвъд имената. И тъкмо те си струва и трябва да бъдат защитавани.
Набързо показвам само и отивам да ям сладоледена торта.
Не мислех, че ще мога да направя още сурикати. Но когато единственият ти брат те гледа с ей-такива очи и освен това има рожден ден, нямаше друг начин, освен да седна и да опитам, пък… каквото излезе.
Мисля, че се получиха добре. Особено ми допада мъничето.
Надявам се рожденикът да се зарадва.
Антония ми показа нещо прекрасно, което искам да споделя с вас.
Притихвам от възхищение, докато разглеждам работите на Ирма:
Тази ме връща в детството, в кухнята с моята баба:
Всичките й неща можете да разгледате тук: Илюстрации от пластилин.
Страхотно, нали?
“Градовете са като хората – имат свое лице, своя история, свой характер и свой живот. Само че те растат, променят се, без да остаряват. Такава е историята и на нашия столичен град…” (Петър Мирчев)
А този откъс е специален поздрав към Блу:
“…Лазар Трифонович от Земун купил виднята от един турчин и направи на нейно място бирария и градина. Той беше дошел в България с 1 000 000 дуката. Един ден син му Павел намерил в Конювица негръмнала бомба и почнал да я чука. Бомбата гръмнала и го убила. Той е закопан в днешното Павлово. Оттогава и тази местност почна да се нарича Павлово.”
За съществуването на тази чудесна книга разбрах от блога на Стара София. Книгата е интересна и я препоръчвам на всеки, роден или живеещ в София. Изпитах дори леко недоволство от това, че е твърде кратка – искаше ми се да прочета много, много повече.
Предполагам, че все още са останали бройки в Столична библиотека, но бих искала да внеса нужната поправка: книгата се подарява, но срещу усмивка, добра дума, и защо не – по едно цвете за дамите, които са работили за създаването й?
Благодаря за чудесния подарък!
В момента преглеждате архивите на категория По пътя.
