molif | bg

Винаги, когато влагаш сърце в работата си, рискуваш то да бъде разбито.

Мечокът, за който искам да ви разкажа, е осемгодишен. Знам го със сигурност, понеже на гърдите му имаше надпис 2000 - навярно е бил направен по повод милениума в някоя китайска фабрика за играчки.

За първи път го срещнах в средата на февруари, а няколко дена по-късно разбрах, че и други хора са се впечатлили от нерадостната му съдба.

Даже дотолкова впечатлили, че организираха кампания за спасяването му.

Не можеше да се търпи повече това издевателство над плюшеното животинче. Миналата неделя (16-ти март) най-после организирах спасителен отряд и четирима души плюс доста дълъг прът се засилихме с бодра крачка към местопроизшествието.

Свалихме успешно Мечо от куката, на която висеше закачен. Беше доста измъчен и явно е преживял доста неща за своите осем години живот. Навярно не всичко преживяно е било радостно, защото и досега мълчи и отказва да говори за това.

Цяла седмица му помагахме да се възстанови и едва сега ни позволи да го снимаме и покажем:

Надяваме се, че бързо ще забрави травмата от преживените тегоби.
Ще се грижим за него още известно време, но той е напълно свободен да си избере други приятели, с които да живее.

Освен това у дома имаме друг мечок (Пухенщайн, но за него ще разкажа повече някой друг път) и няма да е добре да се карат за териториални права.

Пипилотка вече може да спи спокойно.

———–
*Бел. авт. - Пейо, преди да посмееш да кажеш нещо саркастично по повод спасяването на мечките, ето специална снимка като за теб…;-)

…за утре”. А защо не?
Днес не си мисля за равносметки. Втори ден съм на работа, но други неща отклоняват мислите ми.
Празниците бяха топли, уютни и прекрасни.
Имаше и дребни притеснения, най-вече здравословни, но иначе беше хубаво, малко забавяне на темпото.

Направо не ме свърта - гледам през огромните прозорци навън, толкова е бяло и синьо и снежно…цял ден грее слънце, което те мами и ти обещава игри и смях, шейни и бой със снежни топки.

Случайно разбрах, че един от най-съвестните ни колеги, изключителен работохолик, сега е болен, сериозно болен.
Стана ми криво и неволно направих мислено паралел с много други подобни случаи.
Самата аз преди година застраших сериозно здравето си заради натрупан стрес.
Тогава се осъзнах и напуснах мястото, където не се чувствах добре.

Но днес, в светлината на тази “новина” ми изплуват и всички разговори, които водим напоследък с Мишел и с приятели за ползата и вредата от работа, която повече ти взима, отколкото дава.
Не мога да устоя да не пусна и линк към една карикатура от reodorant.com.

Вярвам, че всеки има своето призвание.
Че трябва да го търси неуморно дотогава, докато не почувства, че работата му носи най-вече удоволствие, а не предимно престиж или пари.
Според моето разбиране не съществува такава работа, заради която да си струва да пренебрегнеш себе си и здравето си, близките си или пък просто да забравиш, че работата не е най-важното нещо на света.

Всеки, който стигне дотам да се фиксира само върху кариерата си, рано или късно плаща цената. А тя е винаги висока и връщане назад няма.

Лошото е, че осъзнаването на това идва чак след като те шамаросат и рядко преди да ти се случи нещо неприятно.

Днес е моят рожден ден. 22 октомври
И макар че смятах да кача снимки на всички глинени фигурки, които стоят довършени и недовършени у дома, не успях.
Ще ги снимам по-добре и тогава, обещавам.

Октомври е любим месец и е пълен с празници за мен.
На девети Мишел също имаше рожден ден и през целия ден исках да го поздравя и от тук, но от работа не стигнах до това. Той обаче успя и днес ме поздрави от блога си.

Заради него в този дъждовен понеделник реших да сложа музика тук.

Това е моят поздрав към теб, Мишел, защото си ти и защото си прекрасен и единствен:

А за всички вас, приятели, поздравът е ето този:

Преди няколко дни едни снимки на Бистра ме усмихнаха за пореден път.

(Лично мен тя винаги ме обезоръжава с усмивка, както блогът й твърди, че може да ми се случи.

Вероятно защото е толкова светла и обичлива към света и вълшебна.) :-)))

Как ми се иска да си бъдеш все такава, Бисе!

Обещах ти по повод картичката за младоженци, която си снимала в Ню Йорк, че ще ти покажа двамата, на които би подхождала… със задна дата ;-)))

(Снимката е от първи октомври 2005-а година, в главните роли - Ани и Мишел, фотографирани тук от Влади.)

А в тази връзка онзи ден попаднах и на снимки от други сватби на колела в един небезизвестен руски сайт, порадвайте им се тук.

Преди няколко дни приятел ми изпрати линк към тези снимки. Велолифт.

Е, по-симпатична идея скоро не бях виждала. Зажаднялата ми за минимум градска толерантност байкърска душица трепна от вълнение.

Кога ли ще видя нещо подобно в София? Никога, правилно.

Странно защо най-простите и оригинални идеи все не се хващат на родна почва…

Ама е готино, нали?