За онези, които много искат, но се страхуват да летят…
…винаги ще се намери алтернатива!
(Птиченцето е глинено, кошът – корк с хартия и слама, балонът е направен с папиемаше техника и детско балонче от декоративна хартия за опаковане на подаръци и букети.)
Виждате ли тази птичка? В София живеят много такива. Някои от тях чувате и виждате всеки ден около сградата на Министерски съвет или Съдебната палата, където гнездят всяка година.
Птичката е черен бързолет, ако не греша. Лети бързо и по права линия, като почти не каца, и издава пронизителен звук, който за мнозина е дразнещ, а за мен – приятен.
Вчера привечер с Мишел се разхождахме и видяхме на алеята на “Евлоги Георгиев” как сива врана завлече в тревата някакво пиле и се опитваше да го разкъса с клюна си.
Сега, може и да не е правилно да се меси човекът в работите на природата, и да, знам, че си има естествено кръговрат, обаче ние и двамата имаме меки сърца и затова се затичахме с всичка сила през платното към птиците, твърдо решени да лишим сивата врана от точно тази “вечеря”.
Успяхме да я прогоним, а на земята трепереше този малък бързолет. Беше клъвнат тук-там и перата по крилете му бяха намачкани доста, но иначе нямаше сериозни наранявания.
В момента, в който го вдигнах, птичето се вкопчи с всичката сила на ноктестите си крачета в мен и стискаше очи, обезумяло от страх. Усетило ласка, отвори очи и въртеше глава, за да ме погледне. Стъписах се от интелигентността на погледа му – може и да си внушавам, но мисля, че разбираше прекрасно какво му се случва.
За сивата врана не ми е жал – те са агресивни и в града популацията им много се увеличи през последните години (може би заради количеството боклуци). Виждала съм ги да нападат катерици в парка, но също и да ровят по кофите и да хапват картофки от Макдоналдс. Е, няма да умре от глад, но поне бързолетът ще живее, казахме си и двамата с Мишел, и продължихме разходката с птичето в ръце.
Или както ще видите – на гърдите ми, защото отвесната поза е естествена за този вид птички.
Около половин час по-късно птичето все още не беше се съвзело от уплахата, а ние обсъждахме какво е най-добре да правим с него. Предположих, че щом се окопити, само ще поиска да отлети, но засега продължаваше да се гушка и вкопчва в мен.
Пускахме го в тревата в парка, за да видим дали ще иска да лети – не щеше. Опита първо едното, после другото си крило, бяха в ред, но все още не беше готово да излети.
Слънцето залезе съвсем и ние решихме да се прибираме, загрижени дали е редно да взимаме птичето с нас (бързолетите не се опитомяват и не могат да се отглеждат в клетки, това е пагубно за тях).
По пътя към къщи Мишел поиска да го вземе в ръка и да го поноси. Не бяхме направили и 30 метра, птичето разпери криле и отлетя с уверен и красив замах.
Прибрахме се усмихнати и спокойни, а от скапаното настроение, което ме бе държало през целия ден, вече нямаше и следа.
После прочетох някои много интересни факти за тези птици, като например:
Радвам се, че му помогнахме и поне тази вечер оцеля и не стана жертва. Над нас под покрива живее семейство бързолети и понякога, в горещите летни утрини пронизителните им викове ни будят още преди изгрев, но не мога да им се сърдя.
Хубаво е да си имаш крилати съседи. 
Представяте ли си? Нещо, което започна като игра, се утвърди като сериозно творческо занимание за илюстратори от цял свят.
Една галерия в щата Юта предложи на Гай и Стейси, илюстраторите зад сайта с прасетата с банджо, да направят изложба.
Време нямаше никакво – имахме само четири дена от обявяването на изложбата до датата, на която принтовете трябваше да пристигнат в град Прово, Юта.
Но и аз, и Никсо решихме, че на всяка цена трябва и наши прасенца да влязат в общата кочинка, затова ужасно много се постарахме.
Аз изпратих тези прасета:
Не беше лесно да избера кои да изпратя, имам си и други любими сред всички прасета.
Успяхме – някъде на няколко хиляди километра оттук, в една галерия в Щатите висят и наши илюстрации. Забавно, нали? Е, ако имате път натам, поразгледайте чудесните илюстрации от изложбата – можете дори да си закупите някоя. 
Ако не, на сайта на галерията скоро ще бъдат качени всички илюстрации, така че и това е някаква утеха.
Този плакат го рисувах наскоро за едни симпатични хора. В края на февруари те взеха участие на форум в Унгария, където екофермери, градинари и неправителствени организации са обсъждали насоки за действие и стратегия за запазване на биоразнообразието чрез автентични семена (без хибриди и ГМО).
Важна част от форума е била изложбата с плакати, провокиращи към действие. Организаторите на изложбата са казали на нашите участници, че намират този плакат, с посланието си, за най-добрия в изложбата (имало е постери от над 15 държави).
Клиентите бяха останали много доволни, писаха ми после и ми разказаха, че непрекъснато при тях са идвали хора, за да им кажат, че този плакат ги е докоснал най-много.
Страшно много се радвам, че плакатът е бил харесан и оценен положително. Илюстрацията е семпла, но вдъхновението за нея се роди мигновено и може би заради това и аз доста я харесвам.
Една дребна случка наскоро много ме развесели и стопли – разхождахме се в края на октомври с Мишел и се забавлявахме, като изпробвахме подарения ми перфоратор върху последните листа на дърветата.
Снимахме част от тях, той дори пусна при себе си един от по-сполучливите кадри. Мишел твърдеше, че е почти невъзможно някой да забележи “следите”, които сме направили. Почти.
Седмица по-късно приятел ме попита дали не съм пращала снимки на Нетинфо. Не бях, но учудването ми прерасна в истинска радост, когато видях какво готино съвпадение се е получило.
Фотографът на Нетинфо, Георги Димитров (човек с око и сърце, не просто с голям апарат), минал покрай един от храстите, който бяхме “маркирали”, забелязал дупчиците и ги снимал. Кажете сега, какъв е шансът не просто някой да забележи такова мъничко нещо, но това да се окаже колега и приятел?
(Есен в София – снимки 29 и 30)
Дребни работи… ама хубави.
Понякога обичам просто да си драскам… сега се получиха някакви такива неща:
С намигване към Пейо – той все иска Петъчният Заек да стане ръчно рисуван, вместо векторен.
Какво мислите – трябва ли? Малко по-късно днес ще пусна и следващия епизод, а дотогава си изберете какво искате да празнувате днес – Денят на музиката, Денят на вегетарианството или Денят на възрастните хора…
Ние с Мишел ще празнуваме всичко това, плюс нашата си семейна годишнина! Наздраве! ))
Edit: О, и чакайте да ви покажа какъв прекрасен, съвършен поздрав само получихме от Никсо:
А това е поздрав от djori — пак за нас с Мишел….
Хрумна ми да предложа на пишещите в Twitter и блогващи събратя и съсестри да покараме колела, докато циганското лято все още ни мами повече навън, а и защото е добра алтернатива на вечните събирания “на по бира”.
Срещата е тази неделя, в 15.00 ч. пред фонтаните на НДК. Ще се събираме до 15.30, после тръгваме.
Грабвайте колелата и елате!
Маршрутът е НДК-Борисовата градина-Южен парк-НДК.
Можете да следите развитието на темата и в Twitter, #twitterbloggerbiking
По молба на читател.
С поздрав за Даниела – мисля, че птицата Феникс най-добре изразява вътрешната сила, необходима за намирането на себе си… отново и отново. За да се развиваме и да продължаваме напред с нови сили.
(Следите от стъпки по пясъка напомнят, че за да извършим тази промяна отвътре, често е нужна и малко помощ отвън…)
…и е сред шепата хора, които с радост наричам мои приятели. Не просто добри познати, а именно – приятели. Енрико обича да пее и го прави вдъхновено и с удоволствие. Трудно го убедих да пусна една-две песни в блога, защото той се притесняваше от звученето им. Това е първото му влизане в студио и тъй като е било услуга от познат, не му е било удобно да признае, че не чува добре в слушалките, затова записите не са перфектни.
Може да не ви хареса как пее, или да се подразните от италианския му акцент. Не всеки ще го чуе със сърцето си, така, както го чувам аз.
Но исках да споделя няколко песни, записани от него.
Той е просто един човек, който живее в Италия. Животът му не е такъв, какъвто може би щеше да бъде, ако съдбата не му беше отредила инвалиден стол. Въпреки това той не е инвалид. Истинските инвалиди са онези, които крачат наоколо с оперирани от толерантност и съчувствие души и с увредени от суета, алчност или самосъжаление умове.
Енрико е слънчев човек. Личност, която имам рядката привилегия да познавам. Неговото съществуване е достатъчен повод за мен през последните години да продължа да вярвам, че свестните хора не са изчезнали съвсем от лицето на Земята. Той ми напомня, че има за какво да бъдем благодарни на живота и че трябва да ценим повече онова, което имаме.
(Pink Floyd – Wish You Were Here):
[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]
(Just The Way You Are – Billi Joel):
[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]
Веднъж заради него предприех първото си голямо пътешествие сама. Срещнах нови и стари приятели по пътя и открих много неща за самата себе си, в които не бях сигурна дотогава. Ако се наложи, бих го направила пак, защото за един истински приятел си струва да се отиде и на другия край на света.
Ето и линк към едно забавно видео, с което преди две години Енрико поздрави за Коледа всички свои приятели.
Когато наоколо започне да става все по-шумно, сякаш изпитвам желание единствено да замълча. За “Моята библиотека” вече се каза и изписа немалко, но във връзка с поканата да взема участие в тази анкета, реших и аз да добавя няколко думи:
В момента преглеждате архивите на категория По пътя.
