molif | bg

21 април, пак зала 1 на НДК. DePhazz!

Тук ми е още по-трудно да разказвам.

DePhazz са ми любимци от много години и не бях си и помисляла, че ще мога да ги видя и чуя на живо в София.

Предвид напоследък затегнатото ни положение с финансите, първоначалната ми нагласа към всякакви музикални събития гледам да бъде лишена от прекален ентусиазъм, за да не ми е мъчно, че не мога да отида.

Но – чудеса стават, а понякога сам си ги правиш.

Прекрасният Мишел се погрижи този път да имаме билети от по-рано, и макар че мозъкът му е нееднократно промиван с Death By Chocolate, Detunized Gravity и Daily Lama, знаех, че не очаква събитието с особено нетърпение, а по-скоро с чувството, че ще зарадва мен.

Съботата се оказа уморителен ден, на всичкото отгоре и работен.

И двамата отидохме в криво настроение, едва прикриващи умората и невъзможността си да превключим на разтоварващ режим.

Имахме хубави места в пети блок, но след първите пет минути се вдигнахме и слязохме пред сцената, защото това, което звучеше и се случваше на сцената, буквално ни издърпа от седалките.

Винаги, когато слушам тяхната музика, се пренасям в един свят на свобода, лекота и красиви цветове.

Сигурно сте ги слушали на запис. Всеки ще ви каже, че музиката им е въпрос на добър стил…

Но…

…за да ви накарам да разберете какво са DePhazz на живо, ще цитирам Мишел, който каза: “Тези хора трябва да уволнят звукозаписната компания, с която са работили досега. На диск музиката им е някак по-ненатрапчива, дори стерилна като звучене. Става за фон… Но на живо – на живо са истински гръмотевици и светкавици!”

(more…)

18 април, зала 1 на НДК. Mezzoforte.

Гиганти!!

Хич и не очаквах такава вълна, честно казано…но пък е най-хубаво да отидеш на концерт без големи предварителни очаквания.

Инструменталната част на група “Те” си свиреше приятно и правилно двайсетина минутки преди да излязат хедлайнерите, обаче с излизането си на сцената Мezzoforte вдигнаха класата на събитието с няколко етажа по-високо.

Исландци. Е, поне повечето. Това им било трето идване в София.
Направо не знам как сме ги пропуснали досега, но са огромни симпатяги и определено заслужават да бъдат чути, видяни и запомнени от всеки.

Бяха осем души на сцената, а сякаш един. Навярно защото ядрото на групата свирят заедно от 15-годишни, не знам.

Но е прекрасно и вдъхновяващо да ги видиш как се наслаждават на това, което правят, на лекотата, с която те завладяват.

Да, вярно е, че доста от нещата им у нас се асоциират с програмата на радио “Хоризонт”.
Но, да знаете от мен – не е случаен факт, че музиката на Mezzoforte е любима на музикалните редактори в БНР и то от години.
Хората там просто разбират от музика.
(more…)

Навярно обикаля мрежата не от вчера, но аз го видях днес и не мога да устоя да не ви го покажа…

Сигурна съм, че ще ви хареса:

Както разбрах, първо е бил направен друг клип, по песен на Nine Inch Nails.

Авторите са различни, но и двете парчета са много, много добри.

Enjoy.

Edit: Току-що открих, че и Пейо е публикувал шедьоврите на жабочето.
Това е то, интернет в действие.

През уикенда се разхождах из черно-белите спомени на YouTube, и докато се възхищавах на Фред Астер, Джийн Кели, Джинджър Роджърс и Сид Чарис, попаднах на Клейтън Бейтс.

Англоразбиращите могат да прочетат повече за него тук.
За останалите в резюме ще разкажа:

Бейтс е от изключително бедно семейство и по време на Първата световна война е работел във фабрика, където при спиране на осветлението стъпва не където трябва и се налага ампутация на левия крак, извършена на кухненската маса в дома му, поради сегрегацията на болниците (по това време е само на 12 години).
Въпреки това той осъществява желанието си да бъде танцьор и добива сериозна известност, участвал е в много тв шоута, танцувал е в най-големите нощни клубове (като Котън Клъб, например) и т.н.

Човекът е истинско вдъхновение.

Вижте го и вие, аз няма какво да коментирам повече.

Спомняте ли си формацията Тибетски сърца?
Аз – добре. Жалко, че сега са забравени.
Новият проект на Николай Маджаров-Файчето (DJ Kikk) се казва The Lame Project и заслужава няколко добри думи.

Най-малкото защото се представят като open source music project, което е нещо ново, и ще разпространяват творчеството си напълно безплатно в интернет.

Одобрявам това от скромната си позиция на разглезен пират с вечно празни джобове и добри намерения, но и не само.
Чух нещата, качени на сайта им.
Прекрасна музика, подхожда на философски настроени меланхолици с романтична душевност (като мен), но така или иначе изглежда като проект с бъдеще.

Сетих се за още една родна група, която постъпва така с творчеството си – P.I.F.

Димо отдавна не се занимава само с групата, пише песни за други хора и има собствено студио.
Уважавам музикантите, които правят музика, защото не могат иначе, защото им идва отвътре.

Като Нуфри от Pyromania, R.O.B.T.F, Panican Whyasker, като Band of Mad Women, като Nassecomix, като Блуба-Лу.

Като Babyface Clan, каквито бяха, когато ги харесваха шепа хора, а останалите ги освиркваха, но те продължаваха да бъдат себе си (и още са, но вече като Imbeciles&The Poison Umbrella).

Такива хора създават музика и без това да е единствената им професия. (Няма такъв радиоводещ като Насо Русков и до ден-днешен.)

Защото за тях не всичко е пари, шоубизнес и евтина слава от кориците на списанията. Не е просто начин да задоволиш суетата си.

Музиката е начин на живот.

Гледали ли сте филма Corpse Bride?

Горещо го препоръчвам на всеки, който понася мрачното чувство за хумор на режисьора Тим Бъртън – лично аз го обожавам.

Не много отдавна гледах това филмче и се влюбих не просто в историята, колкото в героите и начинът, по който са направени куклите. Да не говорим за музиката, която допълва визуалното съвършенство на тази модерна приказка.

Невероятно тънко се закачат и в диалога – например репликата:

“За какво ти е да се връщаш там горе (в света на живите), когато хората умират да дойдат при нас?”…

Много харесвам всички Бъртънови филми, но по мое мнение този е истински шедьовър, много по-добър и от Чарли и шоколадовата фабрика.

Мечтая си някога да работя като част от екип, който създава такива неща, като куклите за този филм с техните фини механизми и изразителни лица и фигури.

Може пък Бъртън да дойде да снима у нас, кой знае. Ако това стане, пишете ме сред доброволците за екипа.

О, най-после. Цели две седмици след концерта на Dublin City Workingman’s Band в София (26-ти януари, НДК, зала 2) се сетих да разкажа личните си впечатления от събитието (нещо като мини ревю).

Концертът беше поредният от многото културни събития в последните седмици, посветени на приемането ни в ЕС (взе да омръзва това, нали?).

Във фоайето културно ни посрещнаха с чашки Baileys и Bushmills, а първите двадесет минути нежно и ненатрапчиво свири и пя Лили Друмева с групата си Lilly of the West.

Атмосферата беше чудесна, но изобщо не можа да ни подготви за тайфуна, който последва – чудесните Workingman’s Band.

(more…)

Страхотно време. И малко страховито, според гледната точка.

Стоя си от другата страна на дъжда, гледам го захласната и с обич и слушам прекрасна музика.

И вие можете да я чуете тук. Тя е чудесна находка за мен – казва се Vienna Teng и е от Тайланд.

Благодаря на Ан Фам, от чийто блог случайно попаднах на това съкровище и сега просто не мога да спра да я слушам.

Разхождайки се из мрежата и скачайки от линк на линк, все повече се удивлявам колко невероятно много места има, които ще успея и които няма да успея да посетя никога.

Колко много музика, която ще чуя и която няма да чуя, много хора, които ще срещна и които няма да срещна, книги, филми, картини…

Времето е особено, затова изпадам в безтегловни размисли. Днес ми е мечтателно-съзерцателно-неработещо, но! – акумулиращо творческа енергия.

(картинката е моя, казва се heartfish и е нещо като Гмурване в Дълбините)

В мързеливата неделна утрин си припомних тази песен на Texas:

(има вкус мацката. Jean Reno си е Jean Reno.)

Разсеях се, но думата ми беше за видеото, видимо взело идеята и стилистиката от филма на Вим Вендерс “Криле на желанието”.

Гледала съм този филм няколко пъти и всеки път ми харесва.
Но тъй като с Мишел сме на различни мнения по въпроса, интересно ми е как го възприемат и други хора, които са го гледали.

Ако не сте, моля, наваксайте пропуснатото и ми кажете как ви се е сторил.

Вчера осъзнах, че съм дала малко прибързано обещание да пускам нова песен всеки ден.

Отначало ми се стори добра идея, за да привикна към редовно писане и да не запустява сайтът. От друга страна, рискувам тук да стане един преобладаващо музикален блог.

Затова реших да не е всеки ден, а от време на време. Тъкмо ще ви държа в напрежение.

Днес попаднах на една нова звезда на британската поп-сцена – Лили Алън. Тъкмо да я подмина пренебрежително и се заслушах по-внимателно.
Всъщност на слушане е доста приятна, ако не ви пречи садистичната закачка на клипа. Говори се, че ще прибере доста награди.

Lily Allen – Smile. Чуйте я и кажете как ви се струва. (аз още си тананикам припева)

P.S. И понеже batpep си поиска две песни за днес, ето още една от Л. Алън. И още една. Сериозно, момичето е интересна находка.