molif | bg

Толкова съм далеч от писането тук напоследък, а ми се пише, по дяволите…

Опитвам се да събера мислите си на едно място, засега безуспешно.
Да подредя някак нещата, които искам, наравно с онези, които трябва да правя…

Да кача толкова много неща тук, които са мои, лични, създадени от мен и които вярвам, че ще се харесат на шепата ми посетители…поне толкова, колкото си ги харесвам аз самата.

Довечера обещавам да пусна нещо за Хелоуин.

Дотогава ще споделя какво ми звучи в слушалките - това:

и това:

Споменах ли, че вече си имам таблет за рисуване? Не? Е, сега остава само да си открадна малко време, за да свикна с него. По-нататък ще разкажа повече за играчката и как вървят отношенията ни.

Май…когато нямам време за играчки от глина, хартия или плат, когато не успявам да рисувам…май тогава само музиката ми помага да се намеря.

А как е при вас?

Днес е моят рожден ден. 22 октомври
И макар че смятах да кача снимки на всички глинени фигурки, които стоят довършени и недовършени у дома, не успях.
Ще ги снимам по-добре и тогава, обещавам.

Октомври е любим месец и е пълен с празници за мен.
На девети Мишел също имаше рожден ден и през целия ден исках да го поздравя и от тук, но от работа не стигнах до това. Той обаче успя и днес ме поздрави от блога си.

Заради него в този дъждовен понеделник реших да сложа музика тук.

Това е моят поздрав към теб, Мишел, защото си ти и защото си прекрасен и единствен:

А за всички вас, приятели, поздравът е ето този:

Още когато гледах “Властелинът на пръстените”, забелязах тази певица и запомних името й - Emiliana Torrini.
После забравих за нея, а днес ненадейно се спънах в спомена за музиката, която прави и я пуснах да огрее деня ми.

Смятам да си сваля повече нейни неща и да ги чуя неведнъж. Да видим колко близки можем да станем с тази музика…

P.S. В Gollum’s song наистина напомня Бьорк, но оттам нататък приликата е само колкото да е ясно, че и Торини е от Исландия.

След близо 30 години на сцената, R.E.M. най-накрая се решиха да издадат концертен албум.

Лично за мен - повод за радост, понеже любовта ми към групата е дългогодишна и непресъхваща.
Макар да имат великолепни видеоклипове (справки - тук), друго нещо си е да ги видиш на живо.
И понеже на мен това досега не ми се е случвало, този албум ми идва точно по мярка.
Омагьосващи са гласът, лицето и движенията на Майкъл Стайп, заради него R.E.M. си имат свое очарование и незаменимо сценично присъствие.

Цялото ми тийнейджърство премина по-леко благодарение на музиката, която слушах.
Признавам, R.E.M. заемат значителна част от това време.
О, времена на широките карирани ризи с ужасно дълги ръкави и скъсаните дънки -
помня, че някъде тогава бях решила, че искам някой ден тази песен да звучи на погребението ми. Ама на 16-17 години такива мисли носят някаква особена романтика, после вече - не.

И черешката на тортата - така и така го ударих на спомени, ето едно видео, в което чичко Майк си припява с още един любим чаровник.

Знам, че не пиша от доста време изобщо.
Ама все не намирам време да ъпгрейдна Wordpress и да си подредя снимките…

(обещавам скоро да се поправя обаче)

Избрах си днес да публикувам точно това видео, защото много силно ме трогна.

Искрено вярвам, че децата са най-хубавото нещо на света и че всичко, което е символ на детското, трябва да бъде внимателно пазено поради своята чупливост.

В деня на детето поздравявам всички с клипчето-манифест на група възрастни хора, за което прочетох първо тук, защото какво са те, ако не пораснали и поостаряли деца?

Обичам децата, обичам и възрастните хора. И от едните, и от другите винаги имам какво да науча.

Днес ми е много леко на душата - цял ден ми се играе, научих се да правя хартиени звездички и тихичко си слушам тези сладури.

А на това попаднах случайно и някак текстът на песничката ме върна в детството…на онази незапомнена възраст, когато прекарвах ваканциите в работата на мама или татко, защото съм се случила от онези деца, които си нямат баба и дядо на село…

Различно беше в двете им работи. В музея при мама се губех по цели следобеди, беше като едно мълчаливо царство, в което можех да ходя навсякъде, някаква машина на времето за мен, отнесено хлапе.

Но още помня миризмата на канцеларията на татко, често ме водеше при работниците в цеха, където стружките около машините и огромните кранове ме привличаха като магнит…наоколо обикаляше мърлява котка, а после татко ме качваше на електрокара и обикаляхме целия район заедно…Хубаво беше.