molif | bg

Поздрав от морето… с което днес си взех довиждане, а това винаги, ама винаги го правя с голяма мъка…

Не знам, сигурно с много други хора е така, но ръцете ми просто не могат да стоят без работа.

Какъвто и предмет да видя, все ми хрумва, че от него може да се направи нещо друго, и това най-често е само играчка, макар че понякога се случва предметът да става и за нещо полезно.
В Морската градина в Бургас растат едни светлосиви дървета, дето ги има и в София и все не им запомням името. Тук растат по Славейков, имат си едни топчести рошави плодове, листа, подобни на клен и много красива кора.

Парчетата кора са някак силно изкушаващи, приличат ми на готови парченца фурнир. Използвала съм ги, за да правя картички от тях. Малко шантави наистина (става и с борова кора), а сега, през отпуската, си поиграх и направих смешна малка къщичка:

Има си стопани, макар и малко небрежни. През зимата ще им подухва доста май, но на тях не им пука.

Обичат се и са щастливи, имат си Той – куче и Тя – котка.

Останаха да живеят в Бургас, край морето. Там са по-щастливи и се чувстват свободни.

А когато им стане скучно, слушат музиката на вятъра, който полюшва тези морски миди:

… сякаш им разказват за всички прекрасни неща и големите тайни, които Голямата вода крие в себе си…

Този, хм, е повече коткоподобен, отколкото истинска котка.

Много позитивен, винаги се усмихва на света.

Никога не му се разваля настроението, радва се и на дъжда, и на слънцето.
Понеже уважава типографията, от няколко дена вече се мъчи да разчете тези Love Stories. Особено му допада тази с кексчето и пудрата захар.

Търси любовта и нови приятели, затова носи сърцето пред себе си – в знак на дружелюбност и с надежда, че най-после ще бъде правилно разбран.

Той беше и първият ми опит преди време да работя с бяла глина. Или нещо подобно на глина, продават го в книжарниците и съхне, оставено на въздух, не се пече.
Дотогава винаги съм предпочитала кафявата. И май все още си я предпочитам.

Напоследък ме тагнаха за две верижни игри. Не си падам особено по тях, но е странно как те карат да се чувстваш ангажиран, нали?
Ок, по първата – ако добре си спомням, пет неща, които обичам да готвя:

1. Картофи – по всички възможни начини. Най-вече варени, после запечени със сирене, кашкавал, риган, да не забравите за цвят и разкош и две печени-белени-нарязани на лентички червени чушки.
2. Фъч. Адовият сладкиш, чиято рецепта ще драсна отделно. Много, много го обичам. Задължително с маслен крем отгоре, настърган фин млечен шоколад и счукани орехи.
3. Пица – вегетарианска, със собственоръчно замесено тесто. Тестото е винаги само от брашно, вода, мая, лъжичка сол, лъжичка захар и много любов. Отгоре – повечко домати (пресни), сирене, кашкавал, подправки на вкус – босилек, риган или майорана. Може и чубрица.
4. Пасирана зеленчукова супа. От всевъзможни зеленчуци, които в момента се намират у дома – просто ги измивате, обелвате, нарязвате, варите, после пасирате и добавяте подправки.
5. Салати. Ама каквито се сетите. Дори тази игра ме подсети, че имаме снимки и рецепти с Мишел на един куп измислени от нас двамата “байкърски” салати. Ако ме прихване да ги опиша един ден, навярно ще трябва да отворя отделна кулинарна секция в сайта.

6. И един бонус – шоколадови топчета (Ромпе, ако четеш това, специален поздрав за теб с тази рецепта). Откакто се помня, винаги готвя на око и видоизменям оригиналните рецепти на всичко, но все пак ето и по-подробни инструкции:
Трябват ви пакет масло (250 гр.), 4-5 лъжици хубаво какао, 3 лъжици кафява захар, два пакета бисквити Petit beurre (може и с обикновени), една ванилия, малко (или много) ром или уиски и кокосово брашно, буркан сладко от вишни или череши. Замесвате всичко изброено (без кокоса и вишните) и започвате да месите топчета, като във всяко по средата слагате по една черешка или вишничка. Добре омесените топчета се овалват в кокоса, нареждат се в чиния и се оставят да поседят в хладилника час-два, за да стегнат. После са готови за хапване.

Ето, съвестта ми се поотърси малко от тежестта на хвърлената ръкавица.
(нищо, че качат ли се температурите над 25 градуса, включената печка е табу за мен и минавам на суровоядство)

Втората заигравка беше за Aboslute-ния мой свят.

Това също е лесно – в абсолютния ми свят НЕ ме тагват за верижни игри.
Там никой не страда и не боледува, умира се само от старост, като кротко заспиваш и просто повече не се събуждаш. (да речем, след купона за 80-тия ти юбилей).
В този измислен свят няма завист, няма войни, няма омраза…абе, мисля, че ви стана съвсем ясно – моят идеален свят се покрива с каквото е отдавна се е сетил да каже онзи батко с кръглите цайси в Imagine.
Към това нямам какво да добавя.

Обаче от месец насам съм замислила да ви го върна тъпкано с една верижна игра и аз.
Играта се казва Pay it forward (предай нататък) и е съвсем простичка. Мисля, че я срещнах за първи път преди месеци в блог на някой от чуждестранните майстори-вълшебници, които обичам да чета (но не помня точно къде де).

Първите трима петима души, които оставят коментар под този текст, ще получат подарък, ръчно изработен от мен в срок най-късно до една година. Те няма да знаят какво е, но се задължават да продължат играта на свой ред, като направят същото нещо.

Много ми харесва самата идея. Надявам се, че това няма да откаже някои от вас да коментират въобще.

Нямам време, за да бъда себе си. Колко тъпо може да бъде това?
Татко ми казва често: “Дете, всичко минава”. Ами да, прав е – но и аз често горчиво добавям, че наистина всичко минава – дори и животът.

Помните ли онова, детското, от лексиконите – “Спрете Земята, искам да сляза!”?

Търсех нещо ведричко за край, но не ми е ведро сега. Начумерено ми е.

Edit: Намерих търсеното нещо – едни постери, които бих си отпечатила и сложила в рамка. Животните ни учат как да бъдем хора. Да.

Много, много ми харесват. Исландия, отново. Тегли си ме натам и това си е.

Още.

Напоследък се събуждам отново с радио. Така заспивах и се събуждах години наред, но в последните няколко алармата на вярната Nokia 6210 изпълняваше тази функция.

Бях позабравила колко по-приятно е да се събудиш с любима песен, и то без да знаеш коя точно.
Не е същото да те събуди компютъра с Winamp, понеже обикновено знаеш точно коя песен ще тръгне.

Тази сутрин вървеше адски старо и позабравено осемдесетарско парче, “All I Wanna Do is Make Love to You” – Heart.
Като малка не съм се заслушвала в нещо повече от припева, а и не си спомнях ясно видеото, но сега пуснах Google за текста на парчето и явно все още е живо хлапето в мен, понеже се впечатли. Още обичам, когато песните ми разказват истории.

Поздравявам ви с едно малко завръщане във времето на класацията “Хит видео” в неделя вечер

Тази година Коледата е прекрасна за мен.
Успявам да си почина, да не бързам без нужда за където и да е и да забележа близките си хора.

Не съм поздравявала още никого от приятелите си – нито по телефон, нито на живо, а и два дена нямахме нет, та спокойствието беше пълно.

Но сега нет отново има, така че за онези от вас, приятели, които ще наминете оттук – поздрав с едно изпълнение на един от най-светлите хора, които имам радостта и честта да познавам – Eнрико Тревизан:

Весели празници, и не преяждайте. (може да бъде по-лошо от махмурлука…)

Много е красиво навън и се разхождах бавно, дори малко закъснях за работа.

Гледах облаците… огряните от слънцето къщи… красиво беше.

Усмихвах се на света и си говорех мислено с всяко мускулче в тялото ми.

Гледах Витоша, прекрасна е днес… и ми се ходеше на Черни връх, сега!

Едно такова… приятно студено е.

И си мислех…

Представях си тази сутрин една приятна картинка:

Вървиш по улицата, навън е студен зимен ден, като днешния — мразовито, но слънчево и кристално.

Синьо-синьо небе с пухкави облачета тук-там по него.

Минаваш покрай къщичка с дворче.

Коминчето на къщичката пуши, отпред стои огромен, дебел котарак и си ближе лапките, спира за миг и те поглежда с огромни зелени очи.

А някъде иззад къщурката се чува как някой цепи дърва.

…И само при мисълта за тази картинка ми стана толкова хубаво и усмихнато.

Обичам зимата!

…and now back to work;-)

____________
Note: Снимката е на Мишел от едно негово пътуване до Девин през януари 2005:)

Концертът беше многомнОГОМНОООГООО хубав!!!! Перфектен!

Чудесни музиканти! Толкова изпипана работа, че удоволствието ти се разпилява и събира отново като в калейдоскоп, докато слушаш и гледаш певицата, момчето на ксилофона, перкусиониста, барабаниста, тромпета, този с акордеона, другият с контрабаса (красивият, червен, горещ контрабас)…всичките музиканти заедно, ябълката на Мак-а, която просветва сред светлините на сцената…сенките отзад върху завесите, красиви, като нарисувани…

Певицата…прекрасна танцьорка, чието име чух само като Люис…утре на свежа глава ще проверя имената на всеки един от групата…но дребничката блондинка беше пълна с живот – танцуваше не с тялото, а с всяка своя фибра и зарази публиката с красотата на жизненото си присъствие, със свободата на движенията си…

Батериите на фотоапарта свършиха, но той е безсилен да покаже това, което сетивата успяха да попият…наум продължавам да рисувам детайли от концерта…а в главата ми не спира да звучи прекрасната музика, която KOOP правят…

P.S. Излязоха на бис…веднъж…два…три…май цели четири пъти!
(повече подробности – утре)