molif | bg

Най-после!!! Отменения концерт на Депеш ще го преживеем (важното е Дейв да се оправя), пък Майк Патън и компания ще ни компенсират.

Ако някой още не е разбрал, да се поправи веднага.

(а как го обичам този Бургас, еххх, ще взема да се преместя някой ден)

Когато Майк дойде за първи път в София (май че беше през 2004?), не можех да пропусна събитието и определено ми хареса, въпреки че звуковите му експерименти не ми бяха достатъчни. Просто ти се приисква да чуеш този зъл гений отново да ПЕЕ, така, както само той може. Нямам търпение!

Хайде още едно парче, че ми дойде музата нещо:

Who cares a lot? We care a lot!

Работя и редактирам. Рисувам, спя и мечтая. Ровя из стари спомени, рисунки и мисли.
Намирам си неочаквани и забравени неща, като тези мои рисунки на зайчето Питър:

Съученичка ми донесе книжката на Биатрикс Потър когато бях вече в девети клас. Така за първи път разбрах за нея.
Има чудесен филм, и ако не сте го гледали, наваксайте си пропуснатото – “Мис Потър” ще ви разкаже повече, отколкото аз мога само с думи.
Влюбих се завинаги в нейните невероятни илюстрации и често опитвах да ги прерисувам.
Името й ми е близко и звучи приятно и заради асоциацията с глината и грънчарството.

Наскоро в един от любимите ми сайтове – “Нашето детство”, също се бяха сетили за нея. Хората там са прекрасни – събрали и продължават да събират парченцата от пъзела на детството на родените през седемдесетте.

Поизбърсахме колелата от прах, за първи път не бяха карани почти три месеца…
Уви, за да правиш каквото и да е, най-важното е да си здрав…

Еленко е виновен. И в частност, Пипилотка.
Окей, ето част от устройствата и изобщо вещите, на които обикновено разчитам в рамките на една седмица:

На първо място – колелото ми. Без него съм заникъде.
Само по себе си то е оборудвано с доста джаджи, но няма да ги изброявам една по една, вървят си в комплект, понеже са важни.
Ще спомена само каската, понеже тя ми е годежният подарък.

Следват гиричките, флашката – 8 гиги, и четецът за карти – задължителен. Фотоапарата няма да показвам, Мишел го ползва по-често от мен.

Тук смятах да оставя разпознаването на част от предметите на въображението ви, но все пак:

> Компютърът. Ежедневна необходимост плюс периферни устройства.
> Каната за чай – кафе не пия, но чай – и още как!
> Пасаторът – макар и куче-марка, вече 6-7 години е отговорен за всички крем-супи у дома, както и за безброй други вкусотии.
> Слушалките от уокмена ми – Sony. Дългогодишен верен другар с отлично качество на звука. Вече десетки пъти съм им сменяла дунапренчетата, ако някой има излишни, няма да се откажа от нови.
> Комплект за маникюр от тийнейджърските години на майка ми – ползвам инструментите му само при правенето на фигурки от глина.
> Ластик за коса – временно, понеже сега е дълга.
> Любимата ми Nokia 6210 – няма по-верен телефон от този. Вече седма година е с мен. Когато и ако реша да го пенсионирам, ще го заменя пак с Nokia, само че 6233.
> Швейцарско ножче, което винаги е в чантата или раницата ми.
> Един малко странен комплект с прибори, който обаче е доста полезен – съдържа игли и конци за шиене, шило и малка отвертка и е доста компактен.
Доказал се е в доста критични ситуации.
> На последно, но не по важност място – таблетчето ми, Wacom.
Откакто съм на свободна практика и имам повече време за него, станахме първи приятели.

Това е. Да заповядат, когато имат време и желание, Мишел, Йовко Пейо, и Емича.

Сред купчината интересни филми, които изгледах в последните месеци, има един, който не ми излиза от ума.
Когато за първи път го гледах, не знаех изобщо какво да очаквам.
Не бях проверила нищо за него в imdb, и почти през цялото време очаквах някаква тежка драма да се развие на екрана, да не говорим как се сърдех, откривайки някакви недостоверни или пресилени неща и исторически несъвпадения.
Някъде към средата на филма осъзнах, че трябва да се отпусна и да го гледам с една-единствена цел – чистото аудио-визуално удоволствие – от страхотната музика, от великолепната кинематография и играта на актьорите, които са наистина поразителни, до един.

Не, наистина, не мога да не го препоръчам от сърце – и старите, и младите актьори са върховни. Не играят, а живеят в този филм.
И сякаш не съм го похвалила достатъчно, или просто за да се изкушите още мъничко, ето два кратки музикални откъса:

Възхитителни моменти има в този филм.
А и само руснак може да измисли заглавие като “Маленькая бейба” (да не говорим за добавката в припева – “ласточка моя”).

Филмът “Стиляги” си заслужава да се гледа.
Не е точно мюзикъл, а е по-скоро музикален филм. Разлика между двете има.
Въздейства поразително на всички сетива и оставя много ярки образи да преследват съзнанието ви поне още ден-два, може и повече.

О, и си има страхотен собствен сайт.
От него можете да научите куп интересни факти за актьорите, за героите от филма (който е направен по книга) и какво ли още не.

Но мен най-силно ме впечатли добронамереността и мекотата към миналото, с която е направен.
Няма да кажа как свършва, но приятно изненадва – не вярвам, че у нас може да се направи подобно нещо.
Няма гняв, нито отричане. Няма ровене в раните. Отношението към хората и събитията е всичко друго, само не и осъдително.
След края на филма може да откриете, че неудържимо ви се танцува – за да се почувствате млади, живи, цветни и истински.

Колкото и да обичам рисуването, не мога да се откажа от правенето на глинени фигурки, нито на различни създания от плат.
Сигурно на повечето днешни осмокласнички ще им се стори адски глупаво това, че аз до осми клас все още играех с куклите и играчките си, често им шиех дрехи и изобретявах различни къщички.
Разбира се, много помагаше фактът, че около мен постоянно имаше по-малки деца на семейни приятели и роднини, за които да се грижа.
Те бяха отлично оправдание за тези игри, които всъщност доставяха на мен самата огромна радост.
До голяма степен влиянието за тези неща идва от родителите ми. Още стои забравен някъде на тавана един куклен театър, който някога баща ми е започнал като подарък за майка ми, но така и си остана недовършен.
От време на време се сещам за него и се каня да го довършим двамата с татко, но някак все остава за друг път.
Недоизживяното детство си казва думата, защото все така обичам сама да правя играчки.

Нека ви представя по ред тези, които все още пазя.
Ето една от първите, които съм правила (навярно вече е на около 13-14 години, не помня дори):

По онова време рисувах доста, дори кандидатствах в СХУПИ-то в Изток. Смятах да уча металопластика, но не минах графиката и не стигнах до втория изпит с моделирането от глина, където зная, че щях да се справя по-добре.
Все пак и до днес този мечок пази здраво остатъците от някогашната ми огромна сбирка от моливи за рисуване, повечето от които са толкова къси, че дори не се виждат.

А това прасенце също има какво да разкаже за себе си. Преди десетина години е правено, заедно с още едно, което направих като подарък за бебето на приятелка.

Този остана у дома като не толкова сполучлив, а наскоро го намерих и мъничко го подобрих, като му добавих доволната усмивка и смешните гащи.

Ще следва продължение.

Пиша това, защото напуснах работата си като главен редактор на българската версия на списание .net (издание по лиценз на .net magazine, UK).

Тази работа беше истинско предизвикателство за мен. Започнах да се занимавам със списанието миналия февруари с ентусиазъм и страст и знам, че дадох най-доброто от себе си.

Първият брой беше една луда история – създаден в рамките на по-малко от четири седмици и с възможния минимум от ресурси. Но беше посрещнат много добре от читателите — дизайнери, разработчици и уеб ентусиасти, и така започна за мен един десетмесечен период на безсънни нощи.

Единадесет броя. Пет от които направих без реално да имам помощник-редактор и три – без коректор. През цялото време работех онлайн с графичния ни дизайнер, ангажиран на свободна практика; също така работехме заедно и на живо много нощи преди влизане в печат.

Месеци наред отговарях на писма на читатели и абонати, взимах интервюта и преравях Мрежата в търсене на нови контакти за списанието. И ако си представяте, че “главен редактор” е само добро украшение за визитна картичка — не, не е.

Винаги ще си спомням и много забавни ситуации — както, например, когато веднъж осъзнахме (тъкмо преди затваряне на броя), че нямаме право да ползваме дадена илюстрация към главна тема. Тогава набързо нарисувах това и броят успешно замина в печатницата. Хубавото е, че никой не се оплака от илюстрацията.

Всеки брой беше плод на сериозен труд и си давам ясна сметка, че нито един не е съвършен, но поне мога да гарантирам, че всички те са направени с любов. С много любов!

Цялата история е твърде дълга и болезнена за разказване, затова ще ви спестя повечето подробности. Главната причина за внезапното ми напускане може да бъде добре обобщена с един израз, който най-често се асоциира с бракоразводните дела: “непреодолими различия на характерите”. В този случай — различия в ценностните системи на главния редактор и издателя.

Десетки пъти се опитвах да седна и да пиша за това, което се случи, но така и не можех да намеря точните думи.

Много са нещата, които навярно можеха да се случат по различен начин и по-добре, но не стана така. Сега зная, че отчасти причината е, че бях наивна.

Както казах веднъж, ако влагаш сърцето си в това, което правиш, поемаш и риска то да бъде разбито, но така или иначе, това е единственият начин да работя и живея, на който съм научена.

Когато дам думата си, че ще направя нещо, обикновено се посвещавам изцяло на постигането на възможно най-добър резултат.
Честно е да се каже, че винаги държа на думата си.
Вероятно най-лошият ми грях обаче е, че съм твърде доверчива.

Доверих се на човек, който от самото начало ми показа, че не заслужава доверие.

Какви бяха шансовете, че един ден ще се обърне срещу мен? Огромни.

И когато това се случи, дори не ми се искаше да го повярвам.

Така че сега пиша това като простичко предупреждение към хората като мен:

Моля ви, не правете същата грешка.

Не се фокусирайте само и изцяло върху работата си, без значение колко привлекателна е тя и колко голямо удовлетворение смятате, че ви носи.

Макар че да работя като главен редактор на списание .net България беше в много отношения чудесно приключение. Да, спечелих и безценен опит.

Беше висока летва за мен и аз я прескочих.

Заплащането не отговаряше на количеството усилия, които вложих в тази работа, но приех работата, защото харесах самото списание и каузата. Затова и работех здраво 28 дни от всеки месец, прибирайки се от офиса вкъщи не за да почивам, а за да продължа да работя.
Четях и препрочитах списанието най-малко три пъти на екран преди да стигне до печат, а това означава изчитане и редактиране на над 300 хиляди знака всеки месец, което беше немалко напрежение за очите и гърба ми (който и сега ми създава доста грижи).
Въпреки това всичко, свързано с .net ми даде също и незаменимото усещане, че мога да се справя и с по-големи неща от тези, които дотогава мислех, че умея, така че все още преценявам цялата история като голям личен успех.

Но като служител смятам, че се провалих. Не в задълженията си. Признавам, че се провалих най-вече в защитаването на собствените си права, като бях достатъчно глупава да повярвам и да разчитам на фалшиви обещания и красиви думи. Обикновено става така — умея да давам прекрасни съвети на другите, но не и на себе си.

Пожелавам прекрасно бъдеще на списание .net, защото няма родител, който би пожелал зло на детето си. Но отново си напомням да бъда много, много внимателна следващият път, когато давам доверието си някому.
Дори и да е за добра кауза.

Поуката от горната история е, че не можете да бъдете използвани, освен ако не го позволите сами.

Казват, че когато пред теб се затвори една врата, в същия момент много други се отварят.

Радвам се, че мога да поема по нови пътища.

P.S. Тази работа ми даде възможността да се срещна и да работя съвместно с уникални личности.
Бих искала да благодаря специално на Дан Оливър – моя колега от английското издание, както и на всички прекрасни хора, които помагаха на .net през цялото време, без да очакват каквото и да е в замяна.
Не ми се иска да изброявам всички ви поименно, тъй като се боя, че може да пропусна някого.
Изключително много се радвам на възможността да ви познавам и да работя с вас.
На мнозина от вас дължа по повече от една бира.
(Без да забравям моя мил съпруг, който ме подкрепяше през цялото време, дори когато цената, която трябваше да платим, беше липсата ни на личен живот.)

Не пиша от известно време, но не защото няма за какво.
Твърде много неща се случиха едновременно, за по-важните от тях ще разкажа отделно.
Празничните дни се превърнаха в седмици, в които домашният уют ме беше омагьосал изцяло.
Скрих се в него, за да събера мислите си и да започна да правя разни неща, дълго отлагани.
През повечето време не ми се стои пред компютъра, явно е добре да си починем един от друг за малко.
Събирам енергия за промени – хубави промени, родени от различни идеи.
Една от тях не е нова и предстои – този сайт отдавна иска да бъде променен.
Останалите идеи се надявам да реализирам постепенно.

Тази сутрин прочетох на Ирка (Alia) постчето за коледните й сладки.
Реших, че трябва да покажа и моите тазгодишни творения, макар че, за разлика от нейните, които стоят в кутии, моите застрашително намаляват с всеки изминал ден.

Добре е все пак, че ги има на снимка, макар че далеч не правя такива фото-шедьоври като Иринка.
Имам и още нещо за показване, но то е изненада за братчето ми, така че ще почака… поне до Стефановден.
От друга страна, колкото и курабийки да направя, обичам да ги раздавам на приятели.
Сигурно заради това все ми се струват твърде малко и че много бързо свършват.
Обаче този път съм решила да има повече, за да не чувствам вина, когато ми се иска да похапна – в хладилника ме чака тестото за втората доза.
Да видим само кога ще имам време, за да го превърна в нещо вкусно и красиво.
Защото напоследък имам и други идеи, чак се чудя кое по-напред…

Нашата печка също има доста чепат характер и все пак се разбираме добре, защото кухненски провали не ми се случват често, а пък що се отнася до дозите… няма друг такъв импровизатор на рецепти като мен. Ето, вчера ми се прияде брауни. Отворих нета, разгледах куп рецепти, накрая съчетах основните продукти на око, смело си съчиних дозата и все пак се получи мнооого вкусно.
Прилагам доказателствен материал, макар че на картинка изобщо не е като да му усетиш истинския вкус.

“Макар да беше нощ, малката уличка край градския парк, на която живееха Светльови, беше цялата жълта и червена, защото цветовете на есента се виждаха и в тъмното – нещо невероятно и на което още не може да бъде дадено обяснение. Толкоз беше хубаво, че можеше да се напише за него така: Ах, колко е хубаво! Листата са всички сякаш от блокче за водни боички: виж, ясенът, който цял в пламък червен е, се моли на бука: – Дай жълто на мене! – а жълтият бук му отвръща: – Съгласен, но дай ми ти първо червенко от ясен! И толкоз са пъстри и шарени всички, че няма в боичките толкоз понички, какви ти понички! – езикът ни даже не може със думи докрай да изкаже колко е хубаво!…
…Но Светльо се мъчеше да заспи в своята стаичка и едва ли виждаше всичко това. Беше си взел в креватчето шестте индианеца от пластмаса и един му се беше отпечатал на бузата.
Прозорецът беше само притворен и едно голямо Куче го бутна и влезе с мек скок в стаята. Седна на ръба на креватчето и засвири с тромпета си някаква тъжна музика.
И странно беше, че Светльо отвори очи не когато то засвири, а когато замлъкна последният му звук.
-Тихо! – предупреди го Кучето с лапа пред уста.
-Защо? – запита Светльо, като отметна одеялото и се изправи в креватчето си.
-Защото съм дошло да те спася – каза Кучето. – Ти чувал ли си за санбернарските кучета?
-Не – каза Светльо. – Какви са?
-Огромни и къдрави, бели на черни петна. Обичат да си играят с децата. И носят коняк на шията си, за да спасяват хората.
-Как ги спасяват?
- Не знам точно как – призна си Кучето. – Сигурно някой, като му се пие много коняк, а няма пари или пък гастрономът е затворен, те го спасяват…”

————–

Откъсът е от любима моя приказка – “Меко казано” на Валери Петров. Прекрасен писател (да е жив и здрав), който много обича децата и красивите думи.
Парченцето от приказката пък публикувах заради кампанията на SOS детски селища “Приказка безкрай”, за която научих от Енея и Летящата калинка.
Повече за SOS Детски селища България: http://www.sosbg.org/
И на специално създадения приказен сайт: http://priatel.sosbg.org
Жюстин даде началото, но всеки, който пожелае, може да продължи кампанията, като публикува откъс от любима приказка.
Все пак смятам официално да поканя Жоро Пентаграм, Батпеп и Графът.
Моля, разкажете ни приказка.