molif | bg

В следващите няколко дни не очаквайте нови постинги.
Ще се опитам най-после да освежа вида на сайта – нещо, което се каня да направя от месеци и все не успявам.
Заявявам го публично, с надеждата това да стане стимул и за самата мен да не отлагам повече.

Понякога… го получаваш. Спечелих!!! Неочаквано, прекрасно и много приятно!!!
Но нека започна отначало.

След като верният ни стар IBM ThinkPad реши да ни изостави, като се спомине съвсем ненавременно, домашният компютър също обяви стачка и отказа да се държи адекватно след поредното спиране на тока (UPS не е глезотия, знам. Отдавна си е време за него, ноо…).
Новосъздалата се ситуация буквално вцепени и двама ни с Мишел, тъй като:
1. Пари за нов компютър И лаптоп нямаме;
и
2. И двамата имаме нужда от компютри, за да работим.
На първо време беше ясно, че ще трябва да преинсталираме домашния компютър, за да може да се разчита поне на него.
Принципът на работа “Стани да седна” е доста неприятен, а в нашата ситуация направо кошмарен, но все пак е по-добре от нищо.

Ден-два изкарахме така, като отчаяно мислехме за алтернативни варианти.
Явно силно повлияна от случилото се, сънувах интересен сън: била съм написала разказ, който е спечелил награда – нетбук. Баща ми ме вика от кухнята, защото по телевизията е чул да казват моето име. Отидох да си взема наградата, зарадвана, че идва в такъв подходящ момент, но вместо нетбук ми дадоха фотоапарат Canon. Събудих се със смесено чувство за нещо приятно и нещо не съвсем както трябва, понеже ние фотоапарат вече си имаме.
Помня, че разказах съня на Мишел и доста се смяхме. После обаче видях линк към кампанията “Бъди ЕКОист” на бензиностанции ЕКО – www.ekoist.bg.
Казах си “Какво пък, защо да не участвам?”.

В този момент обаче имах пред себе си само стара машина с фонетична клавиатура на немски, затова не можах веднага да изпратя мъдра мисъл.
По-късно излязохме на разходка и Мишел намери флаер с реклама на същата кампания. Побутна ми я, за да не забравя, че съм искала да участвам.
На първи септември се включих в кампанията, като изпратих няколко съобщения. Пишейки първите две, бях убедена, че наградата е само една и че шансът ми е съвсем, съъъвсем нищожен, но самата кампания ми допадна и исках да участвам в нея заради самото удоволствие.
После прочетох условията и видях, че всъщност всеки ден човек има шанс да спечели нетбук Acer. Много, много силно си го пожелах!
С Мишел се пошегувахме, че ако случайно спечеля, ще му го давам от време на време да работи на него, когато сме на път, а ако той спечели – ще ми го подари (сделката може да ви се струва нечестна, но не е – стария ни лаптоп беше предвиден за мен, но някак се превърна в негов верен спътник).

Мисля, че ми хрумнаха около пет или шест предложения, които изпратих за кампанията.
Следващият ден беше специален за мен, защото се навършваха четири години, откакто почина баба ми. Ходих до гробищата и после се прибрах, като не се чувствах особено добре. Заспах и помня, че сънувах особено красив сън, включващ синьо море и кораби. Мишел ме събуди с викове: “Анче, ставай! Ти си ЕКОист на деня”. Нито ми се ставаше, нито ми се вярваше. Исках само да ме остави на мира и да си досънувам приятния сън… но станах.
Късметът е странно нещо – когато нещо такова ти се случи, е малко трудно да повярваш, че в действителност се случва точно на теб.

Беше… голяма радост.
Отидох да го взема още на следващия ден – Мъничето, или нетбучицата, както на шега го наричаме, се оказа Acer Aspire One aoa110, морскосин на цвят.
Техническите му характеристики ще опиша подробно после, но с малко намеса от наша страна вярвам, че ще ми върши отлична работа. Ок, за илюстрациите не, но за редактиране и преводи ще е идеален.
Най-хубавото е, че е толкова малък и изобщо не се усеща в раницата.

О, а ето и цитатът, който ми го спечели:

“Никой не е длъжен да бъде винаги учтив, но доброто отношение прави деня на всеки по-хубав. Бъди ЕКОист, усмихни се, вместо да се зъбиш.”

Честна дума, наистина нищо не разваля настроението по-бързо от смръщените физиономии, които срещаме всеки миг.
Тъй че, усмихвайте се повече, приятели. Може и да е вярно, че така привличаме добри неща към себе си…

Много отдавна се каня да направя такава кутия.
Наричат я “експлодираща”, което е доста преувеличено, разбира се. Няма взривни вещества, просто се отваря доста ефектно.

Видях идеята в този сайт още преди две-три години, но все не стигах до нея.
Само че този път имах силна мотивация – един много слънчев човек имаше рожден ден, така че седнах и започнах.

Има хора, които твърдят, че такава кутия може да се направи и за половин час, но аз определено не съм от тях.
Суетих се доста с детайлите, защото много ми се искаше да е изпипана.

Няма да кажа колко време ми отне, само ще отбележа, че си заслужаваше усилията.

Рожденикът много си я хареса и каза:

Най-хубавият подарък! Просто от него струи любовта, с която е правен

Ей, приятно е да чуеш нещо такова!

Условие:

Всяка от чашите съдържа отрова.
Не можете да откажете да изпиете отровата.
Ако откажете, някой друг ще разлее случайна чаша с отрова и пак ще пострадате.
Можете само да изберете онази, която според вас има най-слабо действие.

Лесно решение на задачата няма.
Пожелавам ви лек избор на агония.

Светът е за двама

Навярно всеки си е задавал въпроса “Какво всъщност е любовта”? Колко дълго продължава? Уточнявам: тук ще говоря не за вселенската обич към живота, природата, домашните любимци и т.н., а за конкретната любов между мъж и жена, двама мъже или две жени, която води до връзка.
Връзка, която продължава от една нощ до цял живот, в зависимост от… какво?
Често разсъждавам над това и като една омъжена жена, всеки път си вадя различни изводи, според това, което ми е изгодно в момента.
Любовта е… Да, това на всеки е ясно. Но защо е? И колко дълго е?
Последната ми теория се опитва да намери отговора на този въпрос и може би донякъде успява. Засега.

Ще започна с малко отклонение – когато срещнах Мишел, той вярваше, че човек има само една сродна душа на тази земя. Че неговата или нейната мисия е да я открие и после… “те заживели щастливи до края на дните си”. Много хора вярват в същото. Приказките ни учат на това още от деца, старите притчи говорят за същото.
Лесно е да повярваш, че “рано или късно” ще срещнеш Него/Нея – единственият/единствената точно за теб. Ами ако никога не го срещнеш? Ами ако си го срещнал и внезапно се изгубите?
Дали става така обаче, или както често се случва, ние обучаваме съзнанието си да вярва в това, което ни е най-удобно?
Ако сте чели Ричард Бах – “Едно” и “Мост през вечността”, може би ви се иска да вярвате в същото. Но както може би знаете, самият Ричард Бах се разведе с любимата си – с жената, на която са посветени неговите чудесни книги. Когато научих за това, отначало и аз се шокирах. И аз съм възпитана от моите родители да вярвам, че “истинската” любов е само една.

И това е така, всъщност. Защо тогава хората се разделят? Любовта наистина е само една, но не е задължително да е възможна само с един човек, само с една-единствена “сродна душа”.
Мисля, че имаме не една, а много повече сродни души на тази земя. Затова обикваме повече от един човек, затова обикваме и приятелите си.
Въпросът с коя от тези сродни души ще продължим заедно по пътя си напред, зависи обаче и от Него/Нея. Ние имаме правото да търсим и правим избор, но само когато и двете страни искат едно и също нещо, само тогава е възможно да пламне любов.
И сега, да се върна на основния въпрос: защо хората се разделят?

Като ти дойде “сляпата неделя”…

Когато двама души се влюбят, се случва нещо прекрасно. Любовта, която излъчват, озарява всичко, което правят заедно или поотделно и дори заразява околните с топлината и светлината си. Според някои хора (като Фредерик Бегбеде например), любовта траела три години. Според други – девет седмици и половина.
Не се подвеждайте обаче – те говорят не за любовта, а за… влюбването. За онзи период в отношенията между двама души, който учените също изследват от години – химическото привличане, от което “оглупяваме”. “Сляпата неделя”, един вид. Която според мен е много уместно наречена така, защото когато човек се влюби, той наистина става сляп, макар и временно.
Сляп за недостатъците на другия, сляп за всичко, което му пречи блажено да се рее върху облаците на еуфорията си.
Според тази логика, хипотетично всеки мъж би могъл да живее с всяка жена и обратното. Още не ви се вярва? Вие си мислите, че знаете точно какъв тип хора харесвате и че никога не бихте могли да имате връзка с плешив брадатко на средна възраст с коремче, чието основно занимание е да играе табла пред блока в петък вечер и живее с майка си? Нито пък с мацка, която пуши, движи на високи токове и се интересува предимно от скъпи дрехи и бижута, а освен това има и дете от първия си брак? Лъжете се. Животът има една основна цел и тя е да се възпроизвежда. За да я постигне, той е способен да ни вкара във всевъзможни капани. Ние не контролираме влюбването, дами и господа.
То може да се случи по всяко време и с всякви хора, независимо от техните различия. Доказателствата са навсякъде около нас – двойки с огромна разлика във възрастта, интересите, външния вид и т.н. очароват или разочароват околните със силата на чувствата си.

Два остри камъка брашно не мелят

Помните ли тази поговорка? Много е вярно. За тази цел ни е дадена любовта – за да може двата остри камъка да заработят заедно и постепенно да се отчупят острите ръбове. Ние всички сме различни – като мисли, преживявания, минал опит и желания. Познавам хора, които казват, че не правят компромиси и не обичат да отстъпват. Но когато имаш партньор, това е жизненонеобходимо. И от двете страни. Влюбването не изисква нищо, любовта изисква всичко. Любов без усилия няма.
И все пак, защо? Защото любовта, онази любов, която те подлудява и заслепява, е подарък от небето. Влюбването ни се случва сякаш от само себе си, и ние с лекота и с радост го приемаме. Често после забравяме, че това ни учи да даваме от любовта, на която всеки от нас е способен. Влюбването е онзи наркотик и мед, онази спойка, която позволява да се срещнат напълно противоположни по характер хора и да забравят за различията си. Един ден действието на опиата преминава и хората изтрезняват. При някои хора това става след броени дни или месеци, при други ефектът може да не изчезне и след години. Но рано или късно се случва.

“Честито! Току-що преминахте на по-високо ниво”

Ние не можем съзнателно да изберем в кого да се влюбим, но всеки избира сам за себе си как да постъпи след това. Защото вече сме пристрастени.
В такива случаи някои хукват да търсят нов подарък, нов източник на ендорфини, а останалите започват да работят, за да ги получат.
Влизаме в играта като в безплатна демо-версия, а после разбираме, че пълната версия е твърде скъпа. И за нея няма walkthrough…
Не са малко хората, които избират да се откажат да продължат. Нивата стават все по-трудни, с по-малко бонуси. По-лесно е да се откажеш преди да ти поискат сметката, и да потърсиш ново демо.

Тази безумна любов, този дар от небето, рано или късно се изчерпва. Пердето пред очите се вдига и е време да станете от леглото от рози и да отидете да си ги наберете сами. И да, розите имат бодли – добре е да се научите сами да ги обезвреждате.

Изводът от всичко дотук е, че много хора се разделят, защото бъркат влюбването с любовта.
Пак ще повторя: влюбването е само трейлър, демо-версия на любовта. Тя ни се дава даром, за да опитаме вкуса й. За да я задържим, трябва да се научим ние самите да я даряваме и развиваме, да полагаме ежедневни грижи и усилия.
Готови ли сте?

Само не ме питайте “Кои пък са тези?”…
Сайтът на Public Republic е едно от най-приятните места в родния Интернет.
Ако не сте го посещавали досега, бъдете сигурни, че бързо ще ви стане любимо.
Арт срещата ще се състои на 11 юни 2009 г. (четвъртък) от 19:30 ч. в Българския Културен Институт в гр. Берлин (Leipziger Str. 114 – 115, D-10117 Berlin).

Ако искате, но нямате възможност лично да вземете участие в арт събитието, можете да се включите, като изпратите за публикация в интернет списанието свои творби – текстове (публицистика, поезия, проза, литературна критика) и авторски изпълнения (музикално, актьорско, хореографско или от областта на визуалните изкуства – картини, фотография и пр.).

Берлин не е далеч – а и самолетните билети не са чак толкова скъпи вече. Поводът си струва, за да си подарите едно красиво пътуване!

Спомняте ли си? Преди известно време се опитах да започна една игра. Никак не очаквах, че тя почти ще се провали и то по толкова прозаична причина – хората искаха подарък, но всъщност повечето така и не ми изпратиха адрес, на който да го получат. А идеята на играта беше тъкмо в това – да получиш по пощата нещо малко, което да те зарадва в момент, когато най-малко го очакваш…
Е, ами какво да кажа – приятели, ако искате малките си подаръци, може би ще трябва да положите и вие някакво усилие и да си ги вземете?

Камъните са най-вече в градината на Гонзо, Бистра и Светлина. Тинчето остави адрес, на който скоро ще получи нещо, а Никсо отдавна получи своя малък подарък.
В края на този месец става точно една година от началото на играта, и макар че исках доста по-рано да изпратя всички неща, все още имам малко време.

Гонзо, а това е твоят човек:

Преди постоянно се чудех. Що за създание си, ако можеш да си захвърляш боклуците, опаковките от чипс и кроасани, фасовете и шишетата от бира просто така, където ти падне?

Някой ще каже: ми липса на възпитание, елементарно. Да, ама туй, дето на някого му се вижда елементарно, мен често ме хвърля в друг размисъл.
Питам се, ако трябва да бъдем възпитавани и учени как да се държим, значи по природа сме небрежни, груби, немарливи. Така ли е?

Наскоро се заигравахме с Мишел по темата за София – този отдавна вече ничий град, дето уж е на всички ни.
Той се шегуваше, че днес би му подхождало повече име като Свинстаун или Свинщадт, накрая му предложих по-благозвучното Свин Сити.

Двамата често вдигаме и изхвърляме разни боклуци по пътя си, които особено дразнят. Покрай това събираме и куп учудени погледи, много от които недвусмислено изразяват нещо като “Я па ги тия”…

Всъщност поводът за тези мисли на глас е една дребна случка от преди малко. Прибирахме се от плуване и на ъгъла на Витошка и една друга пряка зави малка, кокетна и лъскава колица с две “натокани” мацки вътре. Едната с елегантна парабола метна недопушената си цигарка почти върху нас.
За стотна от секундата пропуснах да реагирам, но знаех отлично как ми се ще да постъпя.
Следващият път, когато някой умник така си хвърли фаса през прозореца, ще му го върна обратно вътре с думите: “Изпуснахте си нещо!”.

Ако не друго, поне стреснатото изражение на двете кукли щеше да ме развесели доста.

А за заглавието: мда, според мен е доста по-лесно. Та нали ни е първично заложено. И жалко, но за твърде много хора това изглежда като нормален начин на живот.

Най-после!!! Отменения концерт на Депеш ще го преживеем (важното е Дейв да се оправя), пък Майк Патън и компания ще ни компенсират.

Ако някой още не е разбрал, да се поправи веднага.

(а как го обичам този Бургас, еххх, ще взема да се преместя някой ден)

Когато Майк дойде за първи път в София (май че беше през 2004?), не можех да пропусна събитието и определено ми хареса, въпреки че звуковите му експерименти не ми бяха достатъчни. Просто ти се приисква да чуеш този зъл гений отново да ПЕЕ, така, както само той може. Нямам търпение!

Хайде още едно парче, че ми дойде музата нещо:

Who cares a lot? We care a lot!