molif | bg

Понякога обичам просто да си драскам… сега се получиха някакви такива неща:

С намигване към Пейо – той все иска Петъчният Заек да стане ръчно рисуван, вместо векторен.

Какво мислите – трябва ли? Малко по-късно днес ще пусна и следващия епизод, а дотогава си изберете какво искате да празнувате днес – Денят на музиката, Денят на вегетарианството или Денят на възрастните хора…

Ние с Мишел ще празнуваме всичко това, плюс нашата си семейна годишнина! Наздраве! ))

Edit: О, и чакайте да ви покажа какъв прекрасен, съвършен поздрав само получихме от Никсо:

А това е поздрав от djori — пак за нас с Мишел….

26. Neophobia – Страх от всичко ново.

Страхът е едно от най-естествените усещания за човека. Той го мотивира или му пречи и изобщо го съпътства през целия му живот.

Фобията (от гр. phobos – страх) е патологичен, натраплив, ирационален и силен страх от специфичен обект, определена дейност или специално обстоятелство; страх, който се разпознава от самия индивид като прекален и безпричинен, но когато този страх се превърне в натрапливо състояние и стане значим източник на разстройство, повлиявайки социалното функциониране, се приема за психично нарушение.

Фобиите се разделят на три категории – фобии, които могат да бъдат определени като заболявания на психиката, социални фобии и специфични фобии.

Пример за фобия от първата категория е агорафобията.

Социалните фобии не са точно заболяване, но определено създават проблеми — в тази категория влизат страхът от социални контакти, излизане пред публика и др.

Специфични фобии са например болестният страх от кучета, от летене, от смъртта и др., тоест, страхът от определен обект или действие.

Ако темата ви интересува, ето един доста подробен речник на фобиите.

Когато наоколо започне да става все по-шумно, сякаш изпитвам желание единствено да замълча. За “Моята библиотека” вече се каза и изписа немалко, но във връзка с поканата да взема участие в тази анкета, реших и аз да добавя няколко думи:

Някога такива хора щяха да наричат не “организирани престъпници”, а будители. Във времето, когато всички обвиняват новите технологии за това, че хората четат книги все по-малко, е парадокс да се опитваш да им пречиш, ако искат да го правят.

Един от най-талантливите и прекрасни хора, които имам честта и удоволствието да познавам, се сдоби наскоро с редизайн на сайта си. Този кратък “рекламен” материал е специално посветен на Никсо – архитект, фотограф, художник, мечтател (и още):

След намесата на Мишел, който се беше посветил изцяло на задачата www.nixonixo.com да стане още “по-по-най”, вече можете не само да се разхождате по-свободно и лесно из сайта и архивите, но и да оставяте коментари – било под снимките, било под новите епизоди на комикса за лоса Евстати и хипопотама Архимед.

Приятна разходка.

Антония ми показа нещо прекрасно, което искам да споделя с вас.
Притихвам от възхищение, докато разглеждам работите на Ирма:

Тази ме връща в детството, в кухнята с моята баба:

Всичките й неща можете да разгледате тук: Илюстрации от пластилин.

Страхотно, нали?

За Public-Republic съм ви споменавала и преди.
Сега имат нов проект, който може да се окаже полезен за мнозина.
Вече предлагат професионална литературна консултация, курсове по творческо писане, квалифицирани редакторски и коректорски услуги, както и литературни преводи.

Между другото, преди няколко дена беше публикувано и интервюто, което взех от Николай Петков (Kunstdrom). Не съм сигурна дали това е неговото първо интервю, но съм убедена, че няма да бъде последното.

“Градовете са като хората – имат свое лице, своя история, свой характер и свой живот. Само че те растат, променят се, без да остаряват. Такава е историята и на нашия столичен град…” (Петър Мирчев)

А този откъс е специален поздрав към Блу:

“…Лазар Трифонович от Земун купил виднята от един турчин и направи на нейно място бирария и градина. Той беше дошел в България с 1 000 000 дуката. Един ден син му Павел намерил в Конювица негръмнала бомба и почнал да я чука. Бомбата гръмнала и го убила. Той е закопан в днешното Павлово. Оттогава и тази местност почна да се нарича Павлово.”

За съществуването на тази чудесна книга разбрах от блога на Стара София. Книгата е интересна и я препоръчвам на всеки, роден или живеещ в София. Изпитах дори леко недоволство от това, че е твърде кратка – искаше ми се да прочета много, много повече.

Предполагам, че все още са останали бройки в Столична библиотека, но бих искала да внеса нужната поправка: книгата се подарява, но срещу усмивка, добра дума, и защо не – по едно цвете за дамите, които са работили за създаването й?

Благодаря за чудесния подарък!

Хубаво е от време на време да проверява човек какво с лекота е прибрал в джобчетата на браузъра си.
Намерих си две хубави местенца, свързани с музика – едното е доста интересно организирано като търсене, вижте сами: findyourtracks.
Второто (stereomood) ми е любимо – избирате в какво настроение сте и ето ви и списък с подходящи песни. Особено помага в случаите, когато не сте сигурни какво точно ви се слуша…

Както обикновено напоследък, музата ми за нещоправене е капризна и обърната навътре. Не е като да нямам какво да споделя, но първо трябва да се справя с личните си демони. Щом ги вържа, обещавам да се върна.

Edit: Ок, понеже знам, че ще получа поне три недоволни коментара, които ще ме упрекнат за липсата на коледен дух, ето нещо по темата от миналата година, което също не е показвано досега тук:

И да се усмихвате повече, ей!

Цяла сутрин го предават и в момента го повтарят. Ако ви е интересно и имате възможност, погледайте концерта.
Аз това правя, защото продължавам да съм много болна и лежа (добрите намерения за редизайн пак отидоха в отвъдното…).

Доста приятно ми стана да чуя Space Oddity на Bowie точно преди U2 да излязат на сцената. А сцената си я бива – огромен октопод, добре измислен и много ефектен.
Гледам ги и си мисля – тези четиримата са си останали тийнейджъри някъде отвътре. Може да си имат всякакви недостатъци, а и Боно отнася доста критики в последните години по различни поводи, но се усеща, че това там са четирима добри приятели. Боно по едно време сам си каза, че пее доста фалшиво на моменти, а към средата на концерта представи по забавен начин гупата, като сравни Лари Мълин с Джеймс Дийн, Адам Клейтън с Кларк Гейбъл и Ред Бътлър едновременно, а за Ди Едж каза, че всеки филм на ужасите имал нужда от своя луд учен, всеки фантастичен филм – от своя посетител от Космоса, затова го нарече извънземен – безценният Мистър Спок (за справка – Стар Трек) за групата. Себе си описа като нещо по средата между Арнолд Шварценегер и Дани Де Вито, с малко от Денис Хопър.