molif | bg

Update: Миналата седмица намерихме стопанин на малката мъркаща машинка. Доколкото зная, май им е добре заедно.

Този малък приятел си търси дом.

Намерих го на улицата, ангорец е, мъжки, едва ли е на повече от месец (по моя преценка).
Обезпаразитен е, изкъпан, много кротък и любвеобилен симпатяга.

Ако някой го иска, да свирка. Ние за съжаление не можем да го задържим.

(поне докато си намери стопанин, малко ще му се порадваме, голям пухан е.)

Силно се надявам да го поиска някой, който ще се грижи с любов за него, защото изглежда, че има хубав характер.

Ако решите, че го искате, пишете ми в коментар или по мейла, посочен на сайта.

Толкова съм далеч от писането тук напоследък, а ми се пише, по дяволите…

Опитвам се да събера мислите си на едно място, засега безуспешно.
Да подредя някак нещата, които искам, наравно с онези, които трябва да правя…

Да кача толкова много неща тук, които са мои, лични, създадени от мен и които вярвам, че ще се харесат на шепата ми посетители…поне толкова, колкото си ги харесвам аз самата.

Довечера обещавам да пусна нещо за Хелоуин.

Дотогава ще споделя какво ми звучи в слушалките - това:

и това:

Споменах ли, че вече си имам таблет за рисуване? Не? Е, сега остава само да си открадна малко време, за да свикна с него. По-нататък ще разкажа повече за играчката и как вървят отношенията ни.

Май…когато нямам време за играчки от глина, хартия или плат, когато не успявам да рисувам…май тогава само музиката ми помага да се намеря.

А как е при вас?

Днес е моят рожден ден. 22 октомври
И макар че смятах да кача снимки на всички глинени фигурки, които стоят довършени и недовършени у дома, не успях.
Ще ги снимам по-добре и тогава, обещавам.

Октомври е любим месец и е пълен с празници за мен.
На девети Мишел също имаше рожден ден и през целия ден исках да го поздравя и от тук, но от работа не стигнах до това. Той обаче успя и днес ме поздрави от блога си.

Заради него в този дъждовен понеделник реших да сложа музика тук.

Това е моят поздрав към теб, Мишел, защото си ти и защото си прекрасен и единствен:

А за всички вас, приятели, поздравът е ето този:

Преди няколко дни едни снимки на Бистра ме усмихнаха за пореден път.

(Лично мен тя винаги ме обезоръжава с усмивка, както блогът й твърди, че може да ми се случи.

Вероятно защото е толкова светла и обичлива към света и вълшебна.) :-)))

Как ми се иска да си бъдеш все такава, Бисе!

Обещах ти по повод картичката за младоженци, която си снимала в Ню Йорк, че ще ти покажа двамата, на които би подхождала… със задна дата ;-)))

(Снимката е от първи октомври 2005-а година, в главните роли - Ани и Мишел, фотографирани тук от Влади.)

А в тази връзка онзи ден попаднах и на снимки от други сватби на колела в един небезизвестен руски сайт, порадвайте им се тук.

Днес ми е много леко на душата - цял ден ми се играе, научих се да правя хартиени звездички и тихичко си слушам тези сладури.

А на това попаднах случайно и някак текстът на песничката ме върна в детството…на онази незапомнена възраст, когато прекарвах ваканциите в работата на мама или татко, защото съм се случила от онези деца, които си нямат баба и дядо на село…

Различно беше в двете им работи. В музея при мама се губех по цели следобеди, беше като едно мълчаливо царство, в което можех да ходя навсякъде, някаква машина на времето за мен, отнесено хлапе.

Но още помня миризмата на канцеларията на татко, често ме водеше при работниците в цеха, където стружките около машините и огромните кранове ме привличаха като магнит…наоколо обикаляше мърлява котка, а после татко ме качваше на електрокара и обикаляхме целия район заедно…Хубаво беше.