molif | bg

Ако някой ме попита с какво се занимавам през последните седмици, с лекота ще му отвърна: със свинщини. Наистина, имам доста работа, толкова, че не успявам да докладвам редовно в блога вече месеци наред за всяка малка и голяма дивотия, която успявам да свърша.

Но покрай работата (която иначе много си обичам), както и покрай разни семейни грижи банджо прасетата, за които вече споменавах наскоро, се превърнаха в обичайно занимание за справяне със стреса.

Много ще се радвам на всеки, който прихване от тази “болест”, така ще си правим компания. Засега дружинката сме аз, Никсо и Мишел.

Тук засега ще кача само последната картинка, която май ми е любимата:

На самия сайт с всичките над 500 илюстрации можете да видите “кочинката” ми с около 16 прасета, а също и да ги следите, защото няма съмнение, че числото им ще се увеличава.

Една дребна случка наскоро много ме развесели и стопли – разхождахме се в края на октомври с Мишел и се забавлявахме, като изпробвахме подарения ми перфоратор върху последните листа на дърветата.

Снимахме част от тях, той дори пусна при себе си един от по-сполучливите кадри. Мишел твърдеше, че е почти невъзможно някой да забележи “следите”, които сме направили. Почти.

Седмица по-късно приятел ме попита дали не съм пращала снимки на Нетинфо. Не бях, но учудването ми прерасна в истинска радост, когато видях какво готино съвпадение се е получило.

Фотографът на Нетинфо, Георги Димитров (човек с око и сърце, не просто с голям апарат), минал покрай един от храстите, който бяхме “маркирали”, забелязал дупчиците и ги снимал. Кажете сега, какъв е шансът не просто някой да забележи такова мъничко нещо, но това да се окаже колега и приятел?

(Есен в София – снимки 29 и 30)

Дребни работи… ама хубави.

Прекрасните хора от издателство “Точица” ме върнаха днес с тази рисунка към книжките от детството.
Идеята и изпълнението й страшно ми харесаха, затова реших да им помогна, като прерисувах с вектори цялата рисунка, за да може да бъде отпечатвана във всякакви размери.

Ето я самата рисунка:

Исках да им оставя коментар, но “любимият” Blogspot не позволява на всеки току-тъй да оставя коментари – по подразбиране в него са ограничени възможностите за подпис, а повечето хора не се досещат, че могат да разрешат в настройките да се оставят коментари, като човек се подписва само с името си и с URL-то на собствения си сайт, да речем.

Затова качвам тук двата илюстраторски файла, които ги моля да си свалят, ако им харесват. Хубавото е, че могат да се редактират или оцветят, ако човек желае.

Ето линк към двете различни версии:

Рисунка 1 (с редове)
Рисунка 2 (без редове)

На мен веднага ми се прииска да измисля и напиша приказка…

Хрумна ми да предложа на пишещите в Twitter и блогващи събратя и съсестри да покараме колела, докато циганското лято все още ни мами повече навън, а и защото е добра алтернатива на вечните събирания “на по бира”.

Срещата е тази неделя, в 15.00 ч. пред фонтаните на НДК. Ще се събираме до 15.30, после тръгваме.

Грабвайте колелата и елате!

Маршрутът е НДК-Борисовата градина-Южен парк-НДК.

Можете да следите развитието на темата и в Twitter, #twitterbloggerbiking

Вчера правих домашни шоколадови бонбони. Рецептата за този вид бонбони търпи безброй изменения, в зависимост от продуктите, с които разполагате, или от целите – защото могат да бъдат отровно алкохолни, маслено-сладки или пък съвсем здравословни – понякога ги правя на основата на сусамов тахан, ядки, стафиди и мед.

Този път бяха от първия вид.

Необходимите продукти са: пакет бисквити Petit beurre (или обикновени бисквити), около 100 гр краве масло, едно пакетче ванилия, три-четири лъжици мед, шепа счукани орехи, настъргана кора от лимон, щедро количество какао по ваше усмотрение (аз слагам ДОСТА), ром или уиски (в този случай Tullamore Dew) и кокосови стърготини.

Приготвянето е лесно – иска се само да размесите хубаво всички продукти. Ромът или уискито (ако го добавите в рецептата, а не го изпиете междувременно) ще ви помогне да постигнете подходящата консистенция, от която се правят топчета с какъвто размер ви допада.

Понякога в средата добавям плодче от сладкото от бели череши, но този път нямах. Овалват се в кокосовите стърготини и се оставят в хладилника, за да стегне маслото. Консумират се с мярка, а най-добре – заедно с приятели. Да ви е сладко!

Disclaimer: Тази рецепта се публикува в качеството ми на лакомник, не на редактор на здравословно издание. Ако случайно си изядете бонбоните сами, не ме обвинявайте за онова, което ще ви покаже кантарът, а потърсете съвет от BB-Team.

Откакто кулинарните блогове наводниха мрежата, най-редовно се сблъсквам с изкусителни рецепти за мъфини (или къпкейкс, както май е модно да се наричат). В един момент реших и аз да видя как става тази работа.

Всъщност ги направих (с безценната помощ и инструментариум на Мики) преди близо месец, а поводът беше рожденият ден на моя татко.

Рецептата беше в известен смисъл импровизирана (не че това ще учуди някого!), така че ще ви спестя подробностите и ще ви оставя само снимките, за да ви напълнят очите.

Пък и кой е казал, че тортата за рожден ден трябва да бъде само една? На мен ми допада идеята за повече на брой и по-малки “тортички”, макар да е по-пипкаво, определено.

Най-важното е, че татко много ги хареса и ревниво си ги пазеше от набези на лакомници.

Уж проста работа, но не е съвсем така. За друг път вече знам по-добре и някои грешки определено ще избегна. Но важното е, че никой не им е търсил кусур – изядоха се с добро настроение и голямо желание!

По молба на читател.
С поздрав за Даниела – мисля, че птицата Феникс най-добре изразява вътрешната сила, необходима за намирането на себе си… отново и отново. За да се развиваме и да продължаваме напред с нови сили.

(Следите от стъпки по пясъка напомнят, че за да извършим тази промяна отвътре, често е нужна и малко помощ отвън…)

“Бялото столче” всъщност съвсем не беше бяло отначало. Беше обикновено, старо столче, ожулено и неугледно. Не го снимах преди, затова ще ви го покажа само по време на и след “пълната му промяна”.

Подобни “проекти” са забавни, така че винаги увличат повече хора (на принципа “Том Сойер и оградата”).

Спомням си, че в Алианса седяхме на такива столчета, боядисани в пастелни цветове.

С помощта на бяла боя, декупажно лепило, подходящи мотиви от салфетки и добро желание, ето и резултата:

Имала съм и преди подобни столчета, но последното претърпя авария. Благодарение на едни добри приятели се сдобих с това и най-сетне получих възможността да го преправя така, както отдавна ми се щеше.

Всяка къща има нужда от малко столче като това. Удобно е, когато си обуваш обувките, замества ниска стълба в повечето ситуации, особено подходящо е, ако си имате и деца, за да си играят с него.

На мен ми харесва така, кара ме да се усмихвам всеки път, когато го погледна.

…и е сред шепата хора, които с радост наричам мои приятели. Не просто добри познати, а именно – приятели. Енрико обича да пее и го прави вдъхновено и с удоволствие. Трудно го убедих да пусна една-две песни в блога, защото той се притесняваше от звученето им. Това е първото му влизане в студио и тъй като е било услуга от познат, не му е било удобно да признае, че не чува добре в слушалките, затова записите не са перфектни.

Може да не ви хареса как пее, или да се подразните от италианския му акцент. Не всеки ще го чуе със сърцето си, така, както го чувам аз.
Но исках да споделя няколко песни, записани от него.

Той е просто един човек, който живее в Италия. Животът му не е такъв, какъвто може би щеше да бъде, ако съдбата не му беше отредила инвалиден стол. Въпреки това той не е инвалид. Истинските инвалиди са онези, които крачат наоколо с оперирани от толерантност и съчувствие души и с увредени от суета, алчност или самосъжаление умове.

Енрико е слънчев човек. Личност, която имам рядката привилегия да познавам. Неговото съществуване е достатъчен повод за мен през последните години да продължа да вярвам, че свестните хора не са изчезнали съвсем от лицето на Земята. Той ми напомня, че има за какво да бъдем благодарни на живота и че трябва да ценим повече онова, което имаме.

(Pink Floyd – Wish You Were Here):

[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]

(Just The Way You Are – Billi Joel):

[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]

Веднъж заради него предприех първото си голямо пътешествие сама. Срещнах нови и стари приятели по пътя и открих много неща за самата себе си, в които не бях сигурна дотогава. Ако се наложи, бих го направила пак, защото за един истински приятел си струва да се отиде и на другия край на света.

Ето и линк към едно забавно видео, с което преди две години Енрико поздрави за Коледа всички свои приятели.

Става въпрос за тези малки птички:

Да, знам, че и те, също като сурикатите, изглеждат несравнимо по-добре преди финалното лакиране. Но засега не съм открила по-добър начин, а лакирането ги прави по-здрави и ги запазва за по-дълго време.