molif | bg

Откакто кулинарните блогове наводниха мрежата, най-редовно се сблъсквам с изкусителни рецепти за мъфини (или къпкейкс, както май е модно да се наричат). В един момент реших и аз да видя как става тази работа.

Всъщност ги направих (с безценната помощ и инструментариум на Мики) преди близо месец, а поводът беше рожденият ден на моя татко.

Рецептата беше в известен смисъл импровизирана (не че това ще учуди някого!), така че ще ви спестя подробностите и ще ви оставя само снимките, за да ви напълнят очите.

Пък и кой е казал, че тортата за рожден ден трябва да бъде само една? На мен ми допада идеята за повече на брой и по-малки “тортички”, макар да е по-пипкаво, определено.

Най-важното е, че татко много ги хареса и ревниво си ги пазеше от набези на лакомници.

Уж проста работа, но не е съвсем така. За друг път вече знам по-добре и някои грешки определено ще избегна. Но важното е, че никой не им е търсил кусур – изядоха се с добро настроение и голямо желание!

По молба на читател.
С поздрав за Даниела – мисля, че птицата Феникс най-добре изразява вътрешната сила, необходима за намирането на себе си… отново и отново. За да се развиваме и да продължаваме напред с нови сили.

(Следите от стъпки по пясъка напомнят, че за да извършим тази промяна отвътре, често е нужна и малко помощ отвън…)

“Бялото столче” всъщност съвсем не беше бяло отначало. Беше обикновено, старо столче, ожулено и неугледно. Не го снимах преди, затова ще ви го покажа само по време на и след “пълната му промяна”.

Подобни “проекти” са забавни, така че винаги увличат повече хора (на принципа “Том Сойер и оградата”).

Спомням си, че в Алианса седяхме на такива столчета, боядисани в пастелни цветове.

С помощта на бяла боя, декупажно лепило, подходящи мотиви от салфетки и добро желание, ето и резултата:

Имала съм и преди подобни столчета, но последното претърпя авария. Благодарение на едни добри приятели се сдобих с това и най-сетне получих възможността да го преправя така, както отдавна ми се щеше.

Всяка къща има нужда от малко столче като това. Удобно е, когато си обуваш обувките, замества ниска стълба в повечето ситуации, особено подходящо е, ако си имате и деца, за да си играят с него.

На мен ми харесва така, кара ме да се усмихвам всеки път, когато го погледна.

…и е сред шепата хора, които с радост наричам мои приятели. Не просто добри познати, а именно – приятели. Енрико обича да пее и го прави вдъхновено и с удоволствие. Трудно го убедих да пусна една-две песни в блога, защото той се притесняваше от звученето им. Това е първото му влизане в студио и тъй като е било услуга от познат, не му е било удобно да признае, че не чува добре в слушалките, затова записите не са перфектни.

Може да не ви хареса как пее, или да се подразните от италианския му акцент. Не всеки ще го чуе със сърцето си, така, както го чувам аз.
Но исках да споделя няколко песни, записани от него.

Той е просто един човек, който живее в Италия. Животът му не е такъв, какъвто може би щеше да бъде, ако съдбата не му беше отредила инвалиден стол. Въпреки това той не е инвалид. Истинските инвалиди са онези, които крачат наоколо с оперирани от толерантност и съчувствие души и с увредени от суета, алчност или самосъжаление умове.

Енрико е слънчев човек. Личност, която имам рядката привилегия да познавам. Неговото съществуване е достатъчен повод за мен през последните години да продължа да вярвам, че свестните хора не са изчезнали съвсем от лицето на Земята. Той ми напомня, че има за какво да бъдем благодарни на живота и че трябва да ценим повече онова, което имаме.

(Pink Floyd – Wish You Were Here):

[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]

(Just The Way You Are – Billi Joel):

[Flash player with embedded audio of Enrico Trevisan.]

Веднъж заради него предприех първото си голямо пътешествие сама. Срещнах нови и стари приятели по пътя и открих много неща за самата себе си, в които не бях сигурна дотогава. Ако се наложи, бих го направила пак, защото за един истински приятел си струва да се отиде и на другия край на света.

Ето и линк към едно забавно видео, с което преди две години Енрико поздрави за Коледа всички свои приятели.

Става въпрос за тези малки птички:

Да, знам, че и те, също като сурикатите, изглеждат несравнимо по-добре преди финалното лакиране. Но засега не съм открила по-добър начин, а лакирането ги прави по-здрави и ги запазва за по-дълго време.

Напоследък трудно намирам думите, за да разкажа каквото и да било. Потъвам в мълчание и изпитвам огромна необходимост да намаля шума наоколо. Но има няколко неща, които отдавна чакат да бъдат споделени, затова ще се опитам да намеря поне няколко подходящи думи и снимки.

В средата на юни за първи път яздих кон. Простете, кобила – с нежното име Венеция. Беше обещано приключение, което отлагах цяла пролет, докато не престана да вали всяка събота и неделя седмици наред.

Мнозина приятели имаха доброто желание да отидем заедно до конната база, но в крайна сметка с Мишел отидохме сами, с помощта на верните си велосипеди. На отиване спуках гума, при това на три места! Ето го виновникът:

Заради гумата в базата стигнахме в два и половина следобед – в една от най-топлите съботи изобщо. Посрещнаха ни така:

Конна база “Адгор” е особено място. Това е българско общество за естествени взаимоотношения между човека и коня – или иначе казано, за Natural Horsemanship. Въпреки добрите си намерения, всъщност не можах да измисля по-добър кратък превод на това понятие.

Ако отидете там и видите конете в базата, ще разберете и без превод за какво става дума.

Винаги съм обичала да бъда близо до коне. Мисля, че общуването с тях е способно да ни научи да бъдем по-добри хора. Не всички, но за някои това със сигурност е възможно.

Прекарах един чудесен ден, в който си спомних, че съм жива. Благодаря на чудесния екип на “Адгор”, на Вяра, Веско и Нина, и на всички останали, за подаръка, който ми направихте. Това, с което се занимавате, е достойно за възхищение и подкрепа. Моите уважения за неуморния труд и огромната любов, с които работите всеки ден. Надявам се да се видим пак скоро.

Те се случиха като подарък за една чудесна двойка приятели.

Синигерът се влюби в червеношийката и заедно решиха да свият гнездо.

Избраха си плавей, носен дълго от морските вълни, за да им напомня за мечтаните пътешествия заедно.

(търсих да кача и снимките от процеса на правенето им, понеже смятах, че ще ви е интересно, но който дълго отлага, после трудно намира кое къде е оставил…)

Имам си една много, ама много любима илюстраторка. Не, всъщност имам дълъг списък с любими илюстратори, но испанката Моника Калво е едно от най-симпатичните вдъхновения изобщо.

Не съм писала досега за нея, но от самото начало на molif има линк към нея в колонката вдясно, та ако разгледате по-подробно блога и сайта й, ще ме разберете по-добре. Не зная какви техники използва, но стилът й ми харесва.

Някои от нейните илюстрации често-често са украсявали десктопа ми през годините, а тази винаги е способна да ми подобри настроението:

На пръв поглед встрани от темата, но всъщност – съвсем на място, държа да спомена, че предстои излизането на Adobe Fireworks CS5.

Понеже много обичам програмата и с удоволствие я използвам от дълго време, мога да я препоръчам на всеки – за уеб илюстрации е великолепна. Случайно знам, че тази версия ще бъде наистина стабилна и пълна с приятни изненади. Имах честта да й бъда бета-изпитател.

Доста се зарадвах на една от новите опции – Compound shapes. Исках да я изпробвам някак, затова гледайки картинката с чудовищата на Моника на десктопа, се заиграх. Така се появиха тези шеметни създания:

Смелчаги – опитват се да уплашат дори мухите, които иначе са доволно нахални и безстрашни…

Един от най-талантливите и прекрасни хора, които имам честта и удоволствието да познавам, се сдоби наскоро с редизайн на сайта си. Този кратък “рекламен” материал е специално посветен на Никсо – архитект, фотограф, художник, мечтател (и още):

След намесата на Мишел, който се беше посветил изцяло на задачата www.nixonixo.com да стане още “по-по-най”, вече можете не само да се разхождате по-свободно и лесно из сайта и архивите, но и да оставяте коментари – било под снимките, било под новите епизоди на комикса за лоса Евстати и хипопотама Архимед.

Приятна разходка.

От известно време следя внимателно темата за нелегалните бежанци и за лагера в Бусманци. Днес Светла отново ме порази с този текст – “Ако Аревик беше планина или куче”.
Както се отнасяме с природата, с животните, така се отнасяме и с хората – с възрастните, болните, децата, чужденците.
Кое ни е толерантното? Кое ни е справедливото? Никога няма да мога да си отговоря на някои въпроси.
Достатъчно трудности предлага животът сам по себе си, но е направо невероятно на какво е способно човечеството, когато измисля забрани, затвори и ограничения…
Да, знам – всичко е относително. Мнения има всякакви, но сега това не ме интересува. Смятам, че има универсални истини – отвъд произход и територия, отвъд имената. И тъкмо те си струва и трябва да бъдат защитавани.