molif | bg

Споделям малко снимки от една от последните ни разходки до Своге. Близо до София, далеч от прозата.
Невиждано странни паяци с човешки лица, огромни и доверчиви водни кончета, нежни макове, имитиращи хищни растения – всичко е като измислено, а е истинско. Само трябва да го забележиш…

Снимките са правени най-вече от Мишел, тъй като камерата е все в него – моето участие, както обикновено, се свежда до “Снимай ми това, ама не така, а иначе, ако може”. Някой ден ще имам собствен фотоапарат.

Спомняте ли си? Преди известно време се опитах да започна една игра. Никак не очаквах, че тя почти ще се провали и то по толкова прозаична причина – хората искаха подарък, но всъщност повечето така и не ми изпратиха адрес, на който да го получат. А идеята на играта беше тъкмо в това – да получиш по пощата нещо малко, което да те зарадва в момент, когато най-малко го очакваш…
Е, ами какво да кажа – приятели, ако искате малките си подаръци, може би ще трябва да положите и вие някакво усилие и да си ги вземете?

Камъните са най-вече в градината на Гонзо, Бистра и Светлина. Тинчето остави адрес, на който скоро ще получи нещо, а Никсо отдавна получи своя малък подарък.
В края на този месец става точно една година от началото на играта, и макар че исках доста по-рано да изпратя всички неща, все още имам малко време.

Гонзо, а това е твоят човек:

С голямо закъснение: ето какви бяха тазгодишните ми боядисани яйца за Великден, от които повече от половината се пукнаха при варенето, въпреки всички предпазни мерки. Това обаче само подпомогна по-бързата им консумация. И козунаци имаше, но те заслужават отделен пост, защото… после ще видите защо.

Наближава месецът на абитуриентските балове. Пак ще има клаксони и среднощно безсмислено броене до 12 и ли кой докогато е учил.
Когато завършвах училище, това не беше популярен обичай. И макар че се лаская от мисълта, че не е било чааак толкова отдавна, като се замисля… абе определено не е било и вчера.
По покана на Велян, ето как изглеждах аз на 21 май 1995 г.:

Трябваше да бъда с друга рокля (кораловочервена), но сиамският ми котарак се оказа заключен в гардероба седмица преди бала. Горкото животно се беше отчаяно хванало с нокти за най-близката дреха (въпросната рокля) и така тя отпадна. Тази намерихме заедно с майка ми почти в последния момент и макар да изглежда в черно и синьо кадифе, всъщност синьото е приятно тъмнолилаво. Навремето снимахме с една “Скина”, а от нея чудеса не могат да се очакват… Много исках да бъда с кубинки, а се озовах на платформи с висок ток. 174 плюс 8 см не е шега, но какво пък – за няколко часа само.

Класическа Пепеляшка, без принца – отидох на бал с Renault Manager (помните ли безумната реклама… “Господи, каква кола!”), прибрах се с добрия стар Вартбург. А на прическата си още се смея, защото косата ми по принцип е упорито права. Опитът за студено къдрене пропадна и спасението беше домашна импровизация с парцалчета вместо ролки. Някога това беше доста разпространен начин да си навиеш косата на масури, но резултатът се получи доста различен от очакваното.
Като цяло обаче имам силни и топли спомени от онази вечер – беше ми хубаво и не помня някога да съм танцувала толкова много. Имах и чудесен партньор за танците, който, доколкото зная, днес е добър зъболекар, съпруг и баща.
Не съжалявам, че отидох на бала на училището си, а само, че се прибрах твърде рано.

(Най-голямото ми разочарование през този ден всъщност дойде от това, че всички прекрасни домашни сладкиши, (за първи път приготвени накуп и уж заради мен) – фъчове, агнеси, орехови розички, солени и сладки кошнички и прочие вкусотии – вече отдавна бяха свършили, когато се прибрах…)

Ако днес бях отново абитуриентка обаче, знам добре с каква рокля бих искала да бъда – моля, да не се гледа от жени на диета и алергични към шоколад.

Снимката е взета от тук.

Работя и редактирам. Рисувам, спя и мечтая. Ровя из стари спомени, рисунки и мисли.
Намирам си неочаквани и забравени неща, като тези мои рисунки на зайчето Питър:

Съученичка ми донесе книжката на Биатрикс Потър когато бях вече в девети клас. Така за първи път разбрах за нея.
Има чудесен филм, и ако не сте го гледали, наваксайте си пропуснатото – “Мис Потър” ще ви разкаже повече, отколкото аз мога само с думи.
Влюбих се завинаги в нейните невероятни илюстрации и често опитвах да ги прерисувам.
Името й ми е близко и звучи приятно и заради асоциацията с глината и грънчарството.

Наскоро в един от любимите ми сайтове – “Нашето детство”, също се бяха сетили за нея. Хората там са прекрасни – събрали и продължават да събират парченцата от пъзела на детството на родените през седемдесетте.

Поизбърсахме колелата от прах, за първи път не бяха карани почти три месеца…
Уви, за да правиш каквото и да е, най-важното е да си здрав…

Все ще се намери някой да се оплаче от лошото време. Няма такова нещо като “лошо време”, според мен.
Обичам дъжда. Обичам го, когато ме мокри до кости и ми припомня, че съм жива. Обичам го, когато приспивно ромоли по таванската капандура и кара гълъбите да се гушат под стрехите… обичам го, когато е ядосан и сякаш се опитва да измие всичко, което не харесва – мръсните улици, намръщените лица на хората… обичам го, когато когато се закача със слънчевите лъчи и “мечка се жени”*… весел, тъжен, гневен или лекомислен… дъждът е този, без който няма живот. Без него няма дъга.

Прогнозата за цялата седмица е дъждовна, но това не ме потиска, напротив.
Когато всички се оплакват от дъжда, той не се притеснява. Знае, че хората винаги се оплакват – ако грее слънце, тогава започват да мрънкат, че грее твърде силно или твърде ярко и слагат черни очила.
Но Малката кралица на дъжда знае колко е важна, затова тихичко се усмихва. Нейният пратеник си върши добре работата…
Той знае къде е очакван и необходим.

Когато обмислям превръщането на идеята в рисунка или предмет, сякаш времето спира… или по-скоро изгубва ограниченията си.
Напоследък рисувам доста. Припомням си забравени удоволствия. Припомням си колко изключително хубаво е усещането за безвремие.
А обикновено съм такъв параноик… все бързам занякъде, все нащрек, да не закъснея… трябва да се науча да не бързам толкова.

———–
* Може би ще ви е интересно да научите какъв израз използват в някои други държави по света?
В повечето англоезични държави си имат дума за това – когато вали дъжд и грее слънце, за тях това е “слънчев душ”, или “вали слънце” (sunshower).
Но във всички езици има израз, показващ твърда асоциация с животно и неговата сватба или празник.
Например, в Югозападна Англия, Финландия, Япония, Малайзия и Португалия казват “сватбата на лисицата”, или че “лисицата се жени”.
В някои части на Италия – “лисицата прави любов”, в Корея наричат явлението “лисичи дъжд”, в Армения и Кюрдистан лисицата е заменена с вълк, а в Индия – с чакал. В Южна Африка и на други места пък казват “рожденият ден” или “сватбата на маймунката”.
Арабският израз е “плъховете се женят”, докато в други езици се срещат чакали (хинди), тигри (корейски), вещици (испански), бедняци (гръцки) или дори дяволът (английски, холандски, унгарски и немски).
Май само лисицата успява да прекоси земното кълбо от Япония до Армения.

За колегите-лингвисти – ето и източник на повече и по-подробна информация по въпроса.

Първи опит в правенето на “меки” картини… Не особено сполучлив, защото обърках техниката на зашиване, но ще се поправя следващ път.
Самото петленце харесвам, всяка сутрин ме усмихва.

Забавно ми е да откривам нетипични свойства в разни предмети от бита. Наскоро ми се искаше да направя нещо от филц, но нямах у дома и се сетих, че мога да използвам меките кухненски кърпи, които освен това са доста по-фини:

(more…)

Май имам повече неща за показване, отколкото време и желание да пиша за тях. Все пак от време на време си спомням, че molif.com се нуждае от повече грижи.
Ето какви неща се случват тук напоследък…

Нервните ми пръсти не обичат да скучаят. Намират си занимавки…
Затова и у дома се появяват нови глинени приятели – като този мишок със засукана опашка:

Или като тази любопитна лисичка, която обича да задава трудни въпроси и често напразно очаква отговор:

А този е просто закачка с мишката в хедъра на Мишел:

Понякога се получава така, че глинените фигурки ми харесват повече такива, каквито са, преди да ги оцветя.
Може би е по-добре да оставя тези както са си, как мислите?

Еленко е виновен. И в частност, Пипилотка.
Окей, ето част от устройствата и изобщо вещите, на които обикновено разчитам в рамките на една седмица:

На първо място – колелото ми. Без него съм заникъде.
Само по себе си то е оборудвано с доста джаджи, но няма да ги изброявам една по една, вървят си в комплект, понеже са важни.
Ще спомена само каската, понеже тя ми е годежният подарък.

Следват гиричките, флашката – 8 гиги, и четецът за карти – задължителен. Фотоапарата няма да показвам, Мишел го ползва по-често от мен.

Тук смятах да оставя разпознаването на част от предметите на въображението ви, но все пак:

> Компютърът. Ежедневна необходимост плюс периферни устройства.
> Каната за чай – кафе не пия, но чай – и още как!
> Пасаторът – макар и куче-марка, вече 6-7 години е отговорен за всички крем-супи у дома, както и за безброй други вкусотии.
> Слушалките от уокмена ми – Sony. Дългогодишен верен другар с отлично качество на звука. Вече десетки пъти съм им сменяла дунапренчетата, ако някой има излишни, няма да се откажа от нови.
> Комплект за маникюр от тийнейджърските години на майка ми – ползвам инструментите му само при правенето на фигурки от глина.
> Ластик за коса – временно, понеже сега е дълга.
> Любимата ми Nokia 6210 – няма по-верен телефон от този. Вече седма година е с мен. Когато и ако реша да го пенсионирам, ще го заменя пак с Nokia, само че 6233.
> Швейцарско ножче, което винаги е в чантата или раницата ми.
> Един малко странен комплект с прибори, който обаче е доста полезен – съдържа игли и конци за шиене, шило и малка отвертка и е доста компактен.
Доказал се е в доста критични ситуации.
> На последно, но не по важност място – таблетчето ми, Wacom.
Откакто съм на свободна практика и имам повече време за него, станахме първи приятели.

Това е. Да заповядат, когато имат време и желание, Мишел, Йовко Пейо, и Емича.

Всяко ненужно парченце плат може да оживее. Трябва само малко въображение.
Винаги съм харесвала направените саморъчно играчки.
На сайтове като etsy.com могат да се видят страхотни неща – далеч не само играчки, разбира се.
Предупреждавам неизкушените, може да изгубите цели дни в разглеждане там.

Ето един черничък дребосък, който съвсем не знае що за животно е:

Ето още един заек. Този особено се гордее с ушите си, които може да сгъва в различни посоки според настроението си. Да не говорим за прекрасната катарама на колана му – vintage находка.

Тук послушно се бяха наредили за обща снимка – заедно с мишката.

А този кот – да не си помислихте “О, този сме го виждали вече”? Да, но не съвсем. Това е братът-почти-близнак на Алфонс, като разликата им е, че е роден седмица по-късно от него и очите са му два пъти по-големи. Много е доверчив и чистосърдечен. Появи се специално за майка ми, защото винаги, когато ме види да шия играчка или да правя нещо от глина, невинно ме подпитва “а това за кого го правиш”?

Още не зная какво име е дала на този приятел, но със сигурност ще я попитам.