Разпилени бисери

Като кристални кълба

Прекрасните деца на глухарчето

След като изкарах два различни грипни вируса (не свински), сега се опитвам да изляза от следболестната депресия по единствения начин, който познавам – чрез работа. Не е лесно, защото всъщност всяка клетка в мен крещи, че имам нужда от дълга и напоителна почивка.
Но докато стигна дотам да мога да си я позволя, ще се наложи да я заместя с много и различни задачи.
Една от тях е да се грижа този блог да получава повече внимание и грижа от моя страна – нещо, което не ми се удава с голям успех напоследък.
Все пак се оказа, че поне няколко човека се интересуват от него, тъй че, за да спрат да ме питат защо не пиша, ето, пиша.

Който не знае защо, да гледа по-внимателно очите или да пита Google Images.
За останалите – поздрав:

Е, няма само Мишел разни макрота и тревички да показва с нашия S5, я!

Цяла неделя прекарахме с Мишел, разглобявайки един стар Pentium 2.
Бях му пуснала мухата да направи фигурка на робот от компютърни чаркове.
Оставям на него удоволствието да преразкаже цялата ни семейна лудост, така че по-подробни снимки на неговото творение плюс описание на “конфигурацията” в детайли очаквайте на www.optimiced.com.
Роботчикът бе специален подарък за специален човек, на когото особено подхожда следното клипче:

Искрено се надявахме подаръкът да му хареса.

Вдъхновена от новите възможности за човъркане (а и исках да си пробвам и аз силите), огледах какво е останало от чарколяците и сглобих своя мини-версия, която стои вкъщи до монитора и ме гледа и в момента:

За сведение, върти се в главата и в талията на 180 градуса и е много дружелюбен.

Обичате ли пресни картофки?

Аз – много! В повечето случаи не е необходимо да се белят, но понякога и това се налага.
Ако ги обелите с картофобелачка, не изхвърляйте обелките! Измийте ги добре, посолете ги и ги изпържете за няколко минути в горещо олио.
Гарантирам, че никога не сте яли по-вкусен картофен чипс!

Джаз в кухнята

Както вече е добре известно, Анчето в кухнята означава, че ще има импровизации.
Нямам спомен за точно спазена рецепта, ама пък нямам и провали (каза тя и се понаду… никога не е късно да станеш за резил, де).
Понякога ужасно ми се дояжда нещо хрупкаво и сладко.
Тези бисквити са плод на лудостта ми в един от тези моменти.

Имат няколко разновидности, но основните съставки са (на око и ръка) овесени ядки, малко брашно, мед, кафява захар, ванилия, бакпулвер, какао, канела, джнджифил, едно или две яйца, масло или маргарин, стафиди, орехи или сусам… май стана ясно, че слагам в тях каквото имам и каквото ми хрумне в момента.
Замесва се всичко заедно, после правя малки топчета, които притискам с чаша – имам една с релефно дъно и точно от нея се получава този приятен звездовиден ефект (без да забравям да си намажа дъното на тавата или хартията за печене, ако имам подръка).

Пекат се бързо, изяждат се още по-бързо. Особено по-загорелите.

Снимките са правени най-вече от Мишел, тъй като камерата е все в него – моето участие, както обикновено, се свежда до “Снимай ми това, ама не така, а иначе, ако може”. Някой ден ще имам собствен фотоапарат.

Камъните са най-вече в градината на Гонзо, Бистра и Светлина. Тинчето остави адрес, на който скоро ще получи нещо, а Никсо отдавна получи своя малък подарък.
В края на този месец става точно една година от началото на играта, и макар че исках доста по-рано да изпратя всички неща, все още имам малко време.

Гонзо, а това е твоят човек: