molif | bg

(Вдъхновението за този Зайко ми дойде преди време от едни заешки рекламни плакати на Sony.)

Цветето добавих само за цвят, а ето и една група английски зайци, сякаш само чакащи сигнала “Старт!”

Още един от серията, правен е някъде през февруари. Стои си недовършен, но и така ми е симпатичен, без оцветяване…

Имаше спорове що за животно е, наклони към лисугер. Опашката му трябва да е глава на кобра, но я стилизирах, понеже Мишел се стресна от нея, не хареса символиката.

Като малък пееше в хора,

а сега мечтае за операта. Пуска си стари грамофонни плочи и припява заедно с тях.

Чел е “Книга за операта” стотици пъти и знае почти наизуст либретата на всичко от Джузепе Верди. Но е доста срамежлив и предпочита да пее само вкъщи. Понякога се чувства дързък и тогава отваря прозорците.

Съседите не му се сърдят много, защото всъщност пее тихичко.

Май просто има теми, които ме завладяват на периоди и докато не ги изчерпя, нещо ме кара да продължавам в същата посока.
Преди около 15-16 години, когато за първи път се сприятелих с глината, незнайно защо започнах да правя приказни джуджета и малки магьосници. Повечето от тях подарявах почти веднага и не ги пазя на снимка, но все още имам у дома десетина, които смятах за недостатъчно хубави, за да бъдат подарявани.

В последните години все по-рядко намирам свободно време и достатъчно спокойствие, за да правя такива неща, но едва покрай този сайт осъзнах, че котките трайно са се настанили в него и засега поне не смятат да си ходят.
На хартия или от глина, те сякаш намекват, че знаят какво ми е нужно – именно не-бързане, повече домашен уют, мъничко мързел дори.
Ето два екземпляра, които много обичам.

Първо този симпатяга. Понеже непрекъснато мисли за храна, сложих магнит на гърба му, за да е близо до хладилника:

Можем на много неща да се научим от котките. Възхищава ме тяхната естествена сила и грация и поразителната им способност да си почиват. Навсякъде. По всяко време.

А ето го и малкият замислен скитник, на когото липсват приключенията и непознатите земи:

Чел е много за местата, които иска да посети. Но домът го задържа и все по-трудно се решава да тръгне на път.

Get Flash Player to see this player.

Обича ретрото и класиката, а чувството за стил му е вродено. Винаги е искал да бъде корабен котарак. Чувал е, че в корабните трюмове е пълно с плъхове, които знаят какъв е вкусът на
ром и солена морска вода. Не се страхува от тях, само е любопитен да ги види.

Ужасно любопитен.

(За песента – специални благодарности на batpep)

[wp:svejo-net]

Този, хм, е повече коткоподобен, отколкото истинска котка.

Много позитивен, винаги се усмихва на света.

Никога не му се разваля настроението, радва се и на дъжда, и на слънцето.
Понеже уважава типографията, от няколко дена вече се мъчи да разчете тези Love Stories. Особено му допада тази с кексчето и пудрата захар.

Търси любовта и нови приятели, затова носи сърцето пред себе си – в знак на дружелюбност и с надежда, че най-после ще бъде правилно разбран.

Той беше и първият ми опит преди време да работя с бяла глина. Или нещо подобно на глина, продават го в книжарниците и съхне, оставено на въздух, не се пече.
Дотогава винаги съм предпочитала кафявата. И май все още си я предпочитам.

Ето какво се случи с този котарак след оцветяването. Не съм сигурна дали по-рано не ми харесваше повече, но вече е късно за това.

Всъщност, и така ми е симпатичен, по някакъв си негов начин. Май цяла година и половина се мотах, докато изобщо реша да го пипна отново. Все пак, не е зле, нали?

След масовото сваляне на последната версия на Firefox, което се бори за книгата на рекордите, дойде време да ви покажа това:

Правих го преди около година и половина, а го довърших някъде през януари тази година. (а кога го показвам, хм, моля да не се обсъжда, знам, знам коя дата сме…)
На гърба има магнит за залепяне върху хладилника, само че… не прецених добре тежестта на самото Firefox лого и сега се задържа добре само когато го лепна върху по-силен магнит.

Може да не съм толкова добра, че да го измисля и нарисувам така, както е направил авторът му, но все пак си мисля, че като цяло не е зле.

В следващите няколко блог-поста ще има предимно и само картинки. Изтупах от прахта каквото имах за показване и реших, че стига! толкова! съм отлагала!

За свое оправдание ще кажа само, че все нямах човешки снимки и направо си ме беше срам да показвам каквото и да е. После пък останахме без хард и малкото свeстни снимки отидоха в небитието.

Но онзи ден издебнах любимия си половин час залезно слънце (в северно жилище си е направо луд късмет!) и успях да направя някои задоволителни снимки.
За начало, ето един охлюв-оптимист, плод на съвместно творчество.

Всъщност, Мишел все подскача около мен, когато правя нещо от глина, и повтаря, че той такива неща не можел да направи дори и насън.

Обаче, когато направи този охлюв, си беше съвсем буден, и според мен го направи страхотен. Аз добавих рогцата и оцветявах после, но така или иначе, от всички фигурки вкъщи, охльо-бохльо ми е най-най-специален!

Всъщност този блог бе създаден заради тях, но някак така се получи, че едва сега ви ги представям.

Все исках да ги снимам по-добре, но така или иначе, този и следващите няколко постчета ще бъдат запазена територия само за моите малки приятели.

Някои от тях са създадени доста отдавна, сигурно вече са на около десетина години.

Тези са сред първите, които съм правила, като запален (по)читател на Тери Пратчет и Джош Кирби:

До Смърт и Багажа не стигнах, обаче…с първия не ми беше интересно да се заигравам, а втория – е, просто твърде много крачета.

Тази история я чух наскоро и много исках да я споделя с вас:

Бог изваял човека от глина и му останала малка неизползвана топка глина.
– Какво още да ти направя? – попитал Бог.
– Направи ми щастие – помолил човекът.
Бог не казал нищо, само сложил в ръката на човека останалата малка топка глина.

Може би затова толкова много обичам да правя фигурки от глина…

Чувствам се щастлива тогава:-)

(От 24 септември насам тези няколко реда отлежаваха забравени като TXT файл на десктопа, време им беше;-)