molif | bg

Стана дума наскоро с Иффи за тези странни малки животинки – тарсиерчетата.
Или дългопетите, както са по-известни за гледащите Animal Planet.
Обещах да й нарисувам такова животинче и потърсих модел в Google Images.
Така попаднах на сайта на Дарлен Сангенца – дизайнер и илюстратор от Филипините (където тези животинки добре си живеят, впрочем).
Дарлен има чудесни неща на сайта си. Можете да видите нейната рисунка, която ползвах за вдъхновение.

А ето какво се получи при мен:

Иска още доста работа, но все пак – като за първи опит съм доволна от себе си.

Това си пожелават хората навсякъде тези дни.
Чувам ги по улиците, в магазина, онлайн… едно и също изречение, но със сигурност не означава едно и също за всички.
Лесно ли е да зарадваш хората, които обичаш?
Обичам да дарявам различни неща и винаги внимателно ги подбирам според хората, за които са предназначени.
Тези дни за първи път ми беше върнат подарък (не е приятно чувство).
През годините много пъти са ми подарявали ненужни предмети или неща, които не харесвам, но никога не съм отказала да приема подарък.
Мисля си, че приемането е често дори по-важно от даряването.
Защото е прекрасно да даваш от себе си, но още по-ценно е да умееш и да приемаш от другите. Уча се и аз още…

Истината е, че за мнозина тези дни не са нито весели, нито празнични.
Лично за мен “празник” е дума, която свързвам с танци, песни, игри и подаръци.
Но у нас “традицията” е празниците да се прекарват на маса и пред телевизора.
После всички пъшкат и се оплакват от преяждане и препиване, и малцина ще запомнят края на тази година по различен начин от миналата.
Но има и друго – вярвам, че празничното настроение идва от хората, не от датата на календара.
Затова искам да пожелая на целия Интернет:

Незабравими празници – нека бъдат такива, каквито сами искате да си ги направите!

О, а подаръкът за Стефановден за братчето ми беше този:

Тази сутрин прочетох на Ирка (Alia) постчето за коледните й сладки.
Реших, че трябва да покажа и моите тазгодишни творения, макар че, за разлика от нейните, които стоят в кутии, моите застрашително намаляват с всеки изминал ден.

Добре е все пак, че ги има на снимка, макар че далеч не правя такива фото-шедьоври като Иринка.
Имам и още нещо за показване, но то е изненада за братчето ми, така че ще почака… поне до Стефановден.
От друга страна, колкото и курабийки да направя, обичам да ги раздавам на приятели.
Сигурно заради това все ми се струват твърде малко и че много бързо свършват.
Обаче този път съм решила да има повече, за да не чувствам вина, когато ми се иска да похапна – в хладилника ме чака тестото за втората доза.
Да видим само кога ще имам време, за да го превърна в нещо вкусно и красиво.
Защото напоследък имам и други идеи, чак се чудя кое по-напред…

Нашата печка също има доста чепат характер и все пак се разбираме добре, защото кухненски провали не ми се случват често, а пък що се отнася до дозите… няма друг такъв импровизатор на рецепти като мен. Ето, вчера ми се прияде брауни. Отворих нета, разгледах куп рецепти, накрая съчетах основните продукти на око, смело си съчиних дозата и все пак се получи мнооого вкусно.
Прилагам доказателствен материал, макар че на картинка изобщо не е като да му усетиш истинския вкус.

Една дама мило ме помоли да й обясня как се прави такова цвете от хартия.

Обещах да й опиша процеса стъпка по стъпка, но след това си помислих, че едно видео ще свърши по-добра работа както на нея, така и на всички останали, които харесват идеята за такива цветя.
Те са приятен подарък, правят се лесно.
Във видеото съм направила по-малък размер цвете, с повече на брой листа.
Можете да поекспериментирате и да направите различен размер цветя, да им добавите дръжка с листа или да си играете с повече от един цвят хартия. (подсказвам – бяло и зелено е особено красива комбинация, прилича на истинска водна лилия)
Хартията, която ви е нужна, е креп – продава се в магазин “Слънчоглед”, а с повече късмет сигурно може да я намерите и в някоя квартална книжарничка.
Пак от слънчогледовите приятели можете да си купите и от телта, обвита с цветна хартия – тя ви е нужна за тичинките и дръжката.
Това е – във видеото можете да видите принципа, на който се правят.

[Flash player with embedded video]

Приятно прекарване!

Е, време беше. Но пък да не чувам упреци за забавянето, защото неслучайно в условието на играта се казва “в срок до една година от започването на играта”…
Страшно удобно за отлагащите като мен!
Един от петимата коментирали в началото на играта вече получи своя малък подарък от мен.
Не се получи съвсем както очаквах да бъде, но все пак го харесвам.

Този симпатяга се казва Алфонс и, както е видно от снимката, обича есенни круши и да се катери по високите рафтове.
Много е любопитен и винаги гледа света с широко отворени очи и може би малко отвисоко, но не защото е надменен, неее. Просто е мъничък и от високите места вижда по-надалече. .

Дано му е хубаво там, където е, при новия добър стопанин – Nixonixo.

За останалите четирима виртуални приятели,
които очакват своите малки н е щ а, май ще е хубаво да си измислим реални срещи,
защото системата с пощенските адреси не работи винаги добре.
Скоро.

Тези дни, докато публикувах представителите на глиненото войнство, любимата ми илюстраторка Моника Калво е открила поредното забавно видео от поредицата Simon’s Cat:

Прекрасна анимация, всеки път ме очарова!
Ако случайно не сте попадали на предишните две или сте ги позабравили, лесно мога да ви ги припомня:

1. ‘Cat Man Do’

2. ‘Let Me In!’

Много са показателни за котешкия нрав по принцип…
А наскоро попаднах на следния виц:

“Абсолютно не ми е ясно, защо жените обичат котките.
Котките са независими същества, те не слушат и изпълняват, не идват, когато ги викаш, обичат да се шляят навън през нощта, после се прибират, за да бъдат нахранени и гушкани.
После искат да бъдат оставени да си поспят спокойно.
С други думи: в котките жените обичат нещо, което при мъжете страшно ненавиждат…”

Има нещо много вярно в това…но от друга страна, има и хора, които не понасят котките.

Като малък пееше в хора,

а сега мечтае за операта. Пуска си стари грамофонни плочи и припява заедно с тях.

Чел е “Книга за операта” стотици пъти и знае почти наизуст либретата на всичко от Джузепе Верди. Но е доста срамежлив и предпочита да пее само вкъщи. Понякога се чувства дързък и тогава отваря прозорците.

Съседите не му се сърдят много, защото всъщност пее тихичко.

Май просто има теми, които ме завладяват на периоди и докато не ги изчерпя, нещо ме кара да продължавам в същата посока.
Преди около 15-16 години, когато за първи път се сприятелих с глината, незнайно защо започнах да правя приказни джуджета и малки магьосници. Повечето от тях подарявах почти веднага и не ги пазя на снимка, но все още имам у дома десетина, които смятах за недостатъчно хубави, за да бъдат подарявани.

В последните години все по-рядко намирам свободно време и достатъчно спокойствие, за да правя такива неща, но едва покрай този сайт осъзнах, че котките трайно са се настанили в него и засега поне не смятат да си ходят.
На хартия или от глина, те сякаш намекват, че знаят какво ми е нужно – именно не-бързане, повече домашен уют, мъничко мързел дори.
Ето два екземпляра, които много обичам.

Първо този симпатяга. Понеже непрекъснато мисли за храна, сложих магнит на гърба му, за да е близо до хладилника:

Можем на много неща да се научим от котките. Възхищава ме тяхната естествена сила и грация и поразителната им способност да си почиват. Навсякъде. По всяко време.

А ето го и малкият замислен скитник, на когото липсват приключенията и непознатите земи:

Чел е много за местата, които иска да посети. Но домът го задържа и все по-трудно се решава да тръгне на път.

Get Flash Player to see this player.

Обича ретрото и класиката, а чувството за стил му е вродено. Винаги е искал да бъде корабен котарак. Чувал е, че в корабните трюмове е пълно с плъхове, които знаят какъв е вкусът на
ром и солена морска вода. Не се страхува от тях, само е любопитен да ги види.

Ужасно любопитен.

(За песента – специални благодарности на batpep)

[wp:svejo-net]

Не знам, сигурно с много други хора е така, но ръцете ми просто не могат да стоят без работа.

Какъвто и предмет да видя, все ми хрумва, че от него може да се направи нещо друго, и това най-често е само играчка, макар че понякога се случва предметът да става и за нещо полезно.
В Морската градина в Бургас растат едни светлосиви дървета, дето ги има и в София и все не им запомням името. Тук растат по Славейков, имат си едни топчести рошави плодове, листа, подобни на клен и много красива кора.

Парчетата кора са някак силно изкушаващи, приличат ми на готови парченца фурнир. Използвала съм ги, за да правя картички от тях. Малко шантави наистина (става и с борова кора), а сега, през отпуската, си поиграх и направих смешна малка къщичка:

Има си стопани, макар и малко небрежни. През зимата ще им подухва доста май, но на тях не им пука.

Обичат се и са щастливи, имат си Той – куче и Тя – котка.

Останаха да живеят в Бургас, край морето. Там са по-щастливи и се чувстват свободни.

А когато им стане скучно, слушат музиката на вятъра, който полюшва тези морски миди:

… сякаш им разказват за всички прекрасни неща и големите тайни, които Голямата вода крие в себе си…

Ето какво се случи с този котарак след оцветяването. Не съм сигурна дали по-рано не ми харесваше повече, но вече е късно за това.

Всъщност, и така ми е симпатичен, по някакъв си негов начин. Май цяла година и половина се мотах, докато изобщо реша да го пипна отново. Все пак, не е зле, нали?