molif | bg

Все ще се намери някой да се оплаче от лошото време. Няма такова нещо като “лошо време”, според мен.
Обичам дъжда. Обичам го, когато ме мокри до кости и ми припомня, че съм жива. Обичам го, когато приспивно ромоли по таванската капандура и кара гълъбите да се гушат под стрехите… обичам го, когато е ядосан и сякаш се опитва да измие всичко, което не харесва – мръсните улици, намръщените лица на хората… обичам го, когато когато се закача със слънчевите лъчи и “мечка се жени”*… весел, тъжен, гневен или лекомислен… дъждът е този, без който няма живот. Без него няма дъга.

Прогнозата за цялата седмица е дъждовна, но това не ме потиска, напротив.
Когато всички се оплакват от дъжда, той не се притеснява. Знае, че хората винаги се оплакват – ако грее слънце, тогава започват да мрънкат, че грее твърде силно или твърде ярко и слагат черни очила.
Но Малката кралица на дъжда знае колко е важна, затова тихичко се усмихва. Нейният пратеник си върши добре работата…
Той знае къде е очакван и необходим.

Когато обмислям превръщането на идеята в рисунка или предмет, сякаш времето спира… или по-скоро изгубва ограниченията си.
Напоследък рисувам доста. Припомням си забравени удоволствия. Припомням си колко изключително хубаво е усещането за безвремие.
А обикновено съм такъв параноик… все бързам занякъде, все нащрек, да не закъснея… трябва да се науча да не бързам толкова.

———–
* Може би ще ви е интересно да научите какъв израз използват в някои други държави по света?
В повечето англоезични държави си имат дума за това – когато вали дъжд и грее слънце, за тях това е “слънчев душ”, или “вали слънце” (sunshower).
Но във всички езици има израз, показващ твърда асоциация с животно и неговата сватба или празник.
Например, в Югозападна Англия, Финландия, Япония, Малайзия и Португалия казват “сватбата на лисицата”, или че “лисицата се жени”.
В някои части на Италия – “лисицата прави любов”, в Корея наричат явлението “лисичи дъжд”, в Армения и Кюрдистан лисицата е заменена с вълк, а в Индия – с чакал. В Южна Африка и на други места пък казват “рожденият ден” или “сватбата на маймунката”.
Арабският израз е “плъховете се женят”, докато в други езици се срещат чакали (хинди), тигри (корейски), вещици (испански), бедняци (гръцки) или дори дяволът (английски, холандски, унгарски и немски).
Май само лисицата успява да прекоси земното кълбо от Япония до Армения.

За колегите-лингвисти – ето и източник на повече и по-подробна информация по въпроса.

Първи опит в правенето на “меки” картини… Не особено сполучлив, защото обърках техниката на зашиване, но ще се поправя следващ път.
Самото петленце харесвам, всяка сутрин ме усмихва.

Забавно ми е да откривам нетипични свойства в разни предмети от бита. Наскоро ми се искаше да направя нещо от филц, но нямах у дома и се сетих, че мога да използвам меките кухненски кърпи, които освен това са доста по-фини:

(more…)

Май имам повече неща за показване, отколкото време и желание да пиша за тях. Все пак от време на време си спомням, че molif.com се нуждае от повече грижи.
Ето какви неща се случват тук напоследък…

Нервните ми пръсти не обичат да скучаят. Намират си занимавки…
Затова и у дома се появяват нови глинени приятели – като този мишок със засукана опашка:

Или като тази любопитна лисичка, която обича да задава трудни въпроси и често напразно очаква отговор:

А този е просто закачка с мишката в хедъра на Мишел:

Понякога се получава така, че глинените фигурки ми харесват повече такива, каквито са, преди да ги оцветя.
Може би е по-добре да оставя тези както са си, как мислите?

Всяко ненужно парченце плат може да оживее. Трябва само малко въображение.
Винаги съм харесвала направените саморъчно играчки.
На сайтове като etsy.com могат да се видят страхотни неща – далеч не само играчки, разбира се.
Предупреждавам неизкушените, може да изгубите цели дни в разглеждане там.

Ето един черничък дребосък, който съвсем не знае що за животно е:

Ето още един заек. Този особено се гордее с ушите си, които може да сгъва в различни посоки според настроението си. Да не говорим за прекрасната катарама на колана му – vintage находка.

Тук послушно се бяха наредили за обща снимка – заедно с мишката.

А този кот – да не си помислихте “О, този сме го виждали вече”? Да, но не съвсем. Това е братът-почти-близнак на Алфонс, като разликата им е, че е роден седмица по-късно от него и очите са му два пъти по-големи. Много е доверчив и чистосърдечен. Появи се специално за майка ми, защото винаги, когато ме види да шия играчка или да правя нещо от глина, невинно ме подпитва “а това за кого го правиш”?

Още не зная какво име е дала на този приятел, но със сигурност ще я попитам.

Преди четири години Мишел се случи да е болен почти както сега.
Всъщност беше доста по-тежко болен. На няколко пъти през годината за повече от седмица държа 40 градуса температура, и тъй като никак не искаше да оздравява, наложи се да пуснем в ход тежката артилерия.
На сцената се появи заекът-сумист, призван да изплаши болестта и да помогне на Мишел да се вдигне на крака.

Първите два пъти успя. С това си спечели почетно място сред малкото общество на ръчно изработени неща у дома.
После, изглежда, вирусът стана резистентен на зайци, затова сменихме тактиката и решихме да визуализираме старата си мечта за малка къщичка.
С цялата ни любов и желание за здраве, сбъднати мечти и още много километри на колела заедно, се получи това:

Човекът оздравя, тъкмо навреме за собствената си сватба. После… после навъртяхме хиляди километри заедно и е възможно да ни предстоят още повече.
Къщичката? И досега ни свети вечер.

Колкото и да обичам рисуването, не мога да се откажа от правенето на глинени фигурки, нито на различни създания от плат.
Сигурно на повечето днешни осмокласнички ще им се стори адски глупаво това, че аз до осми клас все още играех с куклите и играчките си, често им шиех дрехи и изобретявах различни къщички.
Разбира се, много помагаше фактът, че около мен постоянно имаше по-малки деца на семейни приятели и роднини, за които да се грижа.
Те бяха отлично оправдание за тези игри, които всъщност доставяха на мен самата огромна радост.
До голяма степен влиянието за тези неща идва от родителите ми. Още стои забравен някъде на тавана един куклен театър, който някога баща ми е започнал като подарък за майка ми, но така и си остана недовършен.
От време на време се сещам за него и се каня да го довършим двамата с татко, но някак все остава за друг път.
Недоизживяното детство си казва думата, защото все така обичам сама да правя играчки.

Нека ви представя по ред тези, които все още пазя.
Ето една от първите, които съм правила (навярно вече е на около 13-14 години, не помня дори):

По онова време рисувах доста, дори кандидатствах в СХУПИ-то в Изток. Смятах да уча металопластика, но не минах графиката и не стигнах до втория изпит с моделирането от глина, където зная, че щях да се справя по-добре.
Все пак и до днес този мечок пази здраво остатъците от някогашната ми огромна сбирка от моливи за рисуване, повечето от които са толкова къси, че дори не се виждат.

А това прасенце също има какво да разкаже за себе си. Преди десетина години е правено, заедно с още едно, което направих като подарък за бебето на приятелка.

Този остана у дома като не толкова сполучлив, а наскоро го намерих и мъничко го подобрих, като му добавих доволната усмивка и смешните гащи.

Ще следва продължение.

Спомням си времето, когато всяка свободна минута означаваше да грабнем колелата и да излезем извън София.
Да, но това отдавна не се е случвало. Мишел е все още болен, което е трудно за вярване, но болезнено реално.
Не му помогна дори самият Батман, макар че старателно цяла седмица му изпраща собствените си брандирани лимони:

От солидарност съвестно пазя карантина и не разнасям грипни вируси навън, затова пък се оглеждам около себе си и се подсещам да покажа новите неща, които съм правила тези дни, като тази картичка за twitter-фенове:

И още една малка картичка, която правих с помощта на една красавица на две години и половина:

Ния вече рисува по-добре от мен. Не ми ли вярвате?
Ами, ето, преценете сами:

Много е добра според мен. Сигурно един ден много ще се смее на тази рисунка, но аз й пожелавам да развие дарбата си.

Стоя си у дома, разглеждам една дебела папка със снимки, наречена “to-blog” и въздишам.
Защото нещата, които искам да покажа, са направени и искат да бъдат показани, но снимките съвсем не са ласкателни.
Уви, тук е север и заради лошата светлина все не се получават.
Много рядко влиза слънце, освен през лятото, когато привечер в рамките на няколко дена лизва первазите на прозорците.
Все пак реших, че е по-добре лоши снимки, отколкото никакви.

Много обичам нещата, направени съвсем простичко, но с оригинална идея и замисъл.
Ето го например този симпатяга: подарък ми е от Кольо и много ме радва.
Стои си на рафта и дяволито ми се подсмихва всеки ден.

Сякаш ми казва “Хайде да рисуваме де, какво чакаш?”…

Стана дума наскоро с Иффи за тези странни малки животинки – тарсиерчетата.
Или дългопетите, както са по-известни за гледащите Animal Planet.
Обещах да й нарисувам такова животинче и потърсих модел в Google Images.
Така попаднах на сайта на Дарлен Сангенца – дизайнер и илюстратор от Филипините (където тези животинки добре си живеят, впрочем).
Дарлен има чудесни неща на сайта си. Можете да видите нейната рисунка, която ползвах за вдъхновение.

А ето какво се получи при мен:

Иска още доста работа, но все пак – като за първи опит съм доволна от себе си.

Това си пожелават хората навсякъде тези дни.
Чувам ги по улиците, в магазина, онлайн… едно и също изречение, но със сигурност не означава едно и също за всички.
Лесно ли е да зарадваш хората, които обичаш?
Обичам да дарявам различни неща и винаги внимателно ги подбирам според хората, за които са предназначени.
Тези дни за първи път ми беше върнат подарък (не е приятно чувство).
През годините много пъти са ми подарявали ненужни предмети или неща, които не харесвам, но никога не съм отказала да приема подарък.
Мисля си, че приемането е често дори по-важно от даряването.
Защото е прекрасно да даваш от себе си, но още по-ценно е да умееш и да приемаш от другите. Уча се и аз още…

Истината е, че за мнозина тези дни не са нито весели, нито празнични.
Лично за мен “празник” е дума, която свързвам с танци, песни, игри и подаръци.
Но у нас “традицията” е празниците да се прекарват на маса и пред телевизора.
После всички пъшкат и се оплакват от преяждане и препиване, и малцина ще запомнят края на тази година по различен начин от миналата.
Но има и друго – вярвам, че празничното настроение идва от хората, не от датата на календара.
Затова искам да пожелая на целия Интернет:

Незабравими празници – нека бъдат такива, каквито сами искате да си ги направите!

О, а подаръкът за Стефановден за братчето ми беше този: