molif | bg

Еленко е виновен. И в частност, Пипилотка.
Окей, ето част от устройствата и изобщо вещите, на които обикновено разчитам в рамките на една седмица:

На първо място – колелото ми. Без него съм за никъде.
Само по себе си то е оборудвано с доста джаджи, но няма да ги изброявам една по една, вървят си в комплект, понеже са важни.
Ще спомена само каската, понеже тя ми е годежния подарък.

Следват гиричките, флашката – 8 гиги, и четецът за карти – задължителен. Фотоапарата няма да показвам, Мишел го ползва по-често от мен.

Тук смятах да оставя разпознаването на част от предметите на въображението ви, но все пак:

> Компютърът. Ежедневна необходимост плюс периферни устройства.
> Каната за чай – кафе не пия, но чай – и още как!
> Пасаторът – макар и куче-марка, вече 6-7 години е отговорен за всички крем-супи у дома, както и за безброй други вкусотии.
> Слушалките от уокмена ми – Sony. Дългогодишен верен другар с отлично качество на звука. Вече десетки пъти съм им сменяла дунапренчетата, ако някой има излишни, няма да се откажа от нови.
> Комплект за маникюр от тийнейджърските години на майка ми – ползвам инструментите му само при правенето на фигурки от глина.
> Ластик за коса – временно, понеже сега е дълга.
> Любимата ми Nokia 6210 – няма по-верен телефон от този. Вече седма година е с мен. Когато и ако реша да го пенсионирам, ще го заменя пак с Nokia, само че 6233.
> Швейцарско ножче, което винаги е в чантата или раницата ми.
> Един малко странен комплект с прибори, който обаче е доста полезен – съдържа игли и конци за шиене, шило и малка отвертка и е доста компактен.
Доказал се е в доста критични ситуации.
> На последно, но не по важност място – таблетчето ми, Wacom.
Откакто съм на свободна практика и имам повече време за него, станахме първи приятели.

Това е. Да заповядат, когато имат време и желание, Мишел, Йовко Пейо, и Емича.

Сред купчината интересни филми, които изгледах в последните месеци, има един, който не ми излиза от ума.
Когато за първи път го гледах, не знаех изобщо какво да очаквам.
Не бях проверила нищо за него в imdb, и почти през цялото време очаквах някаква тежка драма да се развие на екрана, да не говорим как се сърдех, откривайки някакви недостоверни или пресилени неща и исторически несъвпадения.
Някъде към средата на филма осъзнах, че трябва да се отпусна и да го гледам с една-единствена цел – чистото аудио-визуално удоволствие – от страхотната музика, от великолепната кинематография и играта на актьорите, които са наистина поразителни, до един.

Не, наистина, не мога да не го препоръчам от сърце – и старите, и младите актьори са върховни. Не играят, а живеят в този филм.
И сякаш не съм го похвалила достатъчно, или просто за да се изкушите още мъничко, ето два кратки музикални откъса:

Възхитителни моменти има в този филм.
А и само руснак може да измисли заглавие като “Маленькая бейба” (да не говорим за добавката в припева – “ласточка моя”).

Филмът “Стиляги” си заслужава да се гледа.
Не е точно мюзикъл, а е по-скоро музикален филм. Разлика между двете има.
Въздейства поразително на всички сетива и оставя много ярки образи да преследват съзнанието ви поне още ден-два, може и повече.

О, и си има страхотен собствен сайт.
От него можете да научите куп интересни факти за актьорите, за героите от филма (който е направен по книга) и какво ли още не.

Но мен най-силно ме впечатли добронамереността и мекотата към миналото, с която е направен.
Няма да кажа как свършва, но приятно изненадва – не вярвам, че у нас може да се направи подобно нещо.
Няма гняв, нито отричане. Няма ровене в раните. Отношението към хората и събитията е всичко друго, само не и осъдително.
След края на филма може да откриете, че неудържимо ви се танцува – за да се почувствате млади, живи, цветни и истински.

Всяко ненужно парченце плат може да оживее. Трябва само малко въображение.
Винаги съм харесвала направените саморъчно играчки.
На сайтове като etsy.com могат да се видят страхотни неща – далеч не само играчки, разбира се.
Предупреждавам неизкушените, може да изгубите цели дни в разглеждане там.

Ето един черничък дребосък, който съвсем не знае що за животно е:

Ето още един заек. Този особено се гордее с ушите си, които може да сгъва в различни посоки според настроението си. Да не говорим за прекрасната катарама на колана му – vintage находка.

Тук послушно се бяха наредили за обща снимка – заедно с мишката.

А този кот – да не си помислихте “О, този сме го виждали вече”? Да, но не съвсем. Това е братът-почти-близнак на Алфонс, като разликата им е, че е роден седмица по-късно от него и очите са му два пъти по-големи. Много е доверчив и чистосърдечен. Появи се специално за майка ми, защото винаги, когато ме види да шия играчка или да правя нещо от глина, невинно ме подпитва “а това за кого го правиш”?

Още не зная какво име е дала на този приятел, но със сигурност ще я попитам.

Преди четири години Мишел се случи да е болен почти както сега.
Всъщност беше доста по-тежко болен. На няколко пъти през годината за повече от седмица държа 40 градуса температура, и тъй като никак не искаше да оздравява, наложи се да пуснем в ход тежката артилерия.
На сцената се появи заекът-сумист, призван да изплаши болестта и да помогне на Мишел да се вдигне на крака.

Първите два пъти успя. С това си спечели почетно място сред малкото общество на ръчно изработени неща у дома.
После, изглежда, вирусът стана резистентен на зайци, затова сменихме тактиката и решихме да визуализираме старата си мечта за малка къщичка.
С цялата ни любов и желание за здраве, сбъднати мечти и още много километри на колела заедно, се получи това:

Човекът оздравя, тъкмо навреме за собствената си сватба. После… после навъртяхме хиляди километри заедно и е възможно да ни предстоят още повече.
Къщичката? И досега ни свети вечер.

Колкото и да обичам рисуването, не мога да се откажа от правенето на глинени фигурки, нито на различни създания от плат.
Сигурно на повечето днешни осмокласнички ще им се стори адски глупаво това, че аз до осми клас все още играех с куклите и играчките си, често им шиех дрехи и изобретявах различни къщички.
Разбира се, много помагаше фактът, че около мен постоянно имаше по-малки деца на семейни приятели и роднини, за които да се грижа.
Те бяха отлично оправдание за тези игри, които всъщност доставяха на мен самата огромна радост.
До голяма степен влиянието за тези неща идва от родителите ми. Още стои забравен някъде на тавана един куклен театър, който някога баща ми е започнал като подарък за майка ми, но така и си остана недовършен.
От време на време се сещам за него и се каня да го довършим двамата с татко, но някак все остава за друг път.
Недоизживяното детство си казва думата, защото все така обичам сама да правя играчки.

Нека ви представя по ред тези, които все още пазя.
Ето една от първите, които съм правила (навярно вече е на около 13-14 години, не помня дори):

По онова време рисувах доста, дори кандидатствах в СХУПИ-то в Изток. Смятах да уча металопластика, но не минах графиката и не стигнах до втория изпит с моделирането от глина, където зная, че щях да се справя по-добре.
Все пак и до днес този мечок пази здраво остатъците от някогашната ми огромна сбирка от моливи за рисуване, повечето от които са толкова къси, че дори не се виждат.

А това прасенце също има какво да разкаже за себе си. Преди десетина години е правено, заедно с още едно, което направих като подарък за бебето на приятелка.

Този остана у дома като не толкова сполучлив, а наскоро го намерих и мъничко го подобрих, като му добавих доволната усмивка и смешните гащи.

Ще следва продължение.

Има някакъв куриоз в това, че толкова често обект в творчеството ми се явяват котките.
Всъщност не би било честно да се каже, че ги обичам повече от кучетата, дори напротив.
Все пак котарак съм гледала 11 години, а кучета – много по-дълго.
За дълголетната ми и незабравима приятелка Шейла съм писала и преди, а Лавджой е все още жив и здрав при родителите ми и брат ми.
Да не говорим за Фродо, който остави и двама ни с Мишел неутешими (но за него Мишел е обещал да пише отделно, когато и ако сърцето му се отпусне и му позволи да разкаже какво се случи).
Много обичам всякакви животни, разбира се. Но така или иначе, котките често-често се появяват изпод пръстите ми сякаш самички – и това е факт.

Обаче тази наистина е по-специална.
Нарисувах я онзи ден, защото ми трябваше нещо характерно и симпатично, което да сложа върху визитната си картичка.
Не мога да пропусна случая и затова я показвам на целия Интернет – харесва ли ви?
На мен – адски много!