molif | bg

Еленко е виновен. И в частност, Пипилотка.
Окей, ето част от устройствата и изобщо вещите, на които обикновено разчитам в рамките на една седмица:

На първо място – колелото ми. Без него съм за никъде.
Само по себе си то е оборудвано с доста джаджи, но няма да ги изброявам една по една, вървят си в комплект, понеже са важни.
Ще спомена само каската, понеже тя ми е годежния подарък.

Следват гиричките, флашката – 8 гиги, и четецът за карти – задължителен. Фотоапарата няма да показвам, Мишел го ползва по-често от мен.

Тук смятах да оставя разпознаването на част от предметите на въображението ви, но все пак:

> Компютърът. Ежедневна необходимост плюс периферни устройства.
> Каната за чай – кафе не пия, но чай – и още как!
> Пасаторът – макар и куче-марка, вече 6-7 години е отговорен за всички крем-супи у дома, както и за безброй други вкусотии.
> Слушалките от уокмена ми – Sony. Дългогодишен верен другар с отлично качество на звука. Вече десетки пъти съм им сменяла дунапренчетата, ако някой има излишни, няма да се откажа от нови.
> Комплект за маникюр от тийнейджърските години на майка ми – ползвам инструментите му само при правенето на фигурки от глина.
> Ластик за коса – временно, понеже сега е дълга.
> Любимата ми Nokia 6210 – няма по-верен телефон от този. Вече седма година е с мен. Когато и ако реша да го пенсионирам, ще го заменя пак с Nokia, само че 6233.
> Швейцарско ножче, което винаги е в чантата или раницата ми.
> Един малко странен комплект с прибори, който обаче е доста полезен – съдържа игли и конци за шиене, шило и малка отвертка и е доста компактен.
Доказал се е в доста критични ситуации.
> На последно, но не по важност място – таблетчето ми, Wacom.
Откакто съм на свободна практика и имам повече време за него, станахме първи приятели.

Това е. Да заповядат, когато имат време и желание, Мишел, Йовко Пейо, и Емича.

Сред купчината интересни филми, които изгледах в последните месеци, има един, който не ми излиза от ума.
Когато за първи път го гледах, не знаех изобщо какво да очаквам.
Не бях проверила нищо за него в imdb, и почти през цялото време очаквах някаква тежка драма да се развие на екрана, да не говорим как се сърдех, откривайки някакви недостоверни или пресилени неща и исторически несъвпадения.
Някъде към средата на филма осъзнах, че трябва да се отпусна и да го гледам с една-единствена цел – чистото аудио-визуално удоволствие – от страхотната музика, от великолепната кинематография и играта на актьорите, които са наистина поразителни, до един.

Не, наистина, не мога да не го препоръчам от сърце – и старите, и младите актьори са върховни. Не играят, а живеят в този филм.
И сякаш не съм го похвалила достатъчно, или просто за да се изкушите още мъничко, ето два кратки музикални откъса:

Възхитителни моменти има в този филм.
А и само руснак може да измисли заглавие като “Маленькая бейба” (да не говорим за добавката в припева – “ласточка моя”).

Филмът “Стиляги” си заслужава да се гледа.
Не е точно мюзикъл, а е по-скоро музикален филм. Разлика между двете има.
Въздейства поразително на всички сетива и оставя много ярки образи да преследват съзнанието ви поне още ден-два, може и повече.

О, и си има страхотен собствен сайт.
От него можете да научите куп интересни факти за актьорите, за героите от филма (който е направен по книга) и какво ли още не.

Но мен най-силно ме впечатли добронамереността и мекотата към миналото, с която е направен.
Няма да кажа как свършва, но приятно изненадва – не вярвам, че у нас може да се направи подобно нещо.
Няма гняв, нито отричане. Няма ровене в раните. Отношението към хората и събитията е всичко друго, само не и осъдително.
След края на филма може да откриете, че неудържимо ви се танцува – за да се почувствате млади, живи, цветни и истински.

Всяко ненужно парченце плат може да оживее. Трябва само малко въображение.
Винаги съм харесвала направените саморъчно играчки.
На сайтове като etsy.com могат да се видят страхотни неща – далеч не само играчки, разбира се.
Предупреждавам неизкушените, може да изгубите цели дни в разглеждане там.

Ето един черничък дребосък, който съвсем не знае що за животно е:

Ето още един заек. Този особено се гордее с ушите си, които може да сгъва в различни посоки според настроението си. Да не говорим за прекрасната катарама на колана му – vintage находка.

Тук послушно се бяха наредили за обща снимка – заедно с мишката.

А този кот – да не си помислихте “О, този сме го виждали вече”? Да, но не съвсем. Това е братът-почти-близнак на Алфонс, като разликата им е, че е роден седмица по-късно от него и очите са му два пъти по-големи. Много е доверчив и чистосърдечен. Появи се специално за майка ми, защото винаги, когато ме види да шия играчка или да правя нещо от глина, невинно ме подпитва “а това за кого го правиш”?

Още не зная какво име е дала на този приятел, но със сигурност ще я попитам.

Преди четири години Мишел се случи да е болен почти както сега.
Всъщност беше доста по-тежко болен. На няколко пъти през годината за повече от седмица държа 40 градуса температура, и тъй като никак не искаше да оздравява, наложи се да пуснем в ход тежката артилерия.
На сцената се появи заекът-сумист, призван да изплаши болестта и да помогне на Мишел да се вдигне на крака.

Първите два пъти успя. С това си спечели почетно място сред малкото общество на ръчно изработени неща у дома.
После, изглежда, вирусът стана резистентен на зайци, затова сменихме тактиката и решихме да визуализираме старата си мечта за малка къщичка.
С цялата ни любов и желание за здраве, сбъднати мечти и още много километри на колела заедно, се получи това:

Човекът оздравя, тъкмо навреме за собствената си сватба. После… после навъртяхме хиляди километри заедно и е възможно да ни предстоят още повече.
Къщичката? И досега ни свети вечер.

Колкото и да обичам рисуването, не мога да се откажа от правенето на глинени фигурки, нито на различни създания от плат.
Сигурно на повечето днешни осмокласнички ще им се стори адски глупаво това, че аз до осми клас все още играех с куклите и играчките си, често им шиех дрехи и изобретявах различни къщички.
Разбира се, много помагаше фактът, че около мен постоянно имаше по-малки деца на семейни приятели и роднини, за които да се грижа.
Те бяха отлично оправдание за тези игри, които всъщност доставяха на мен самата огромна радост.
До голяма степен влиянието за тези неща идва от родителите ми. Още стои забравен някъде на тавана един куклен театър, който някога баща ми е започнал като подарък за майка ми, но така и си остана недовършен.
От време на време се сещам за него и се каня да го довършим двамата с татко, но някак все остава за друг път.
Недоизживяното детство си казва думата, защото все така обичам сама да правя играчки.

Нека ви представя по ред тези, които все още пазя.
Ето една от първите, които съм правила (навярно вече е на около 13-14 години, не помня дори):

По онова време рисувах доста, дори кандидатствах в СХУПИ-то в Изток. Смятах да уча металопластика, но не минах графиката и не стигнах до втория изпит с моделирането от глина, където зная, че щях да се справя по-добре.
Все пак и до днес този мечок пази здраво остатъците от някогашната ми огромна сбирка от моливи за рисуване, повечето от които са толкова къси, че дори не се виждат.

А това прасенце също има какво да разкаже за себе си. Преди десетина години е правено, заедно с още едно, което направих като подарък за бебето на приятелка.

Този остана у дома като не толкова сполучлив, а наскоро го намерих и мъничко го подобрих, като му добавих доволната усмивка и смешните гащи.

Ще следва продължение.

Има някакъв куриоз в това, че толкова често обект в творчеството ми се явяват котките.
Всъщност не би било честно да се каже, че ги обичам повече от кучетата, дори напротив.
Все пак котарак съм гледала 11 години, а кучета – много по-дълго.
За дълголетната ми и незабравима приятелка Шейла съм писала и преди, а Лавджой е все още жив и здрав при родителите ми и брат ми.
Да не говорим за Фродо, който остави и двама ни с Мишел неутешими (но за него Мишел е обещал да пише отделно, когато и ако сърцето му се отпусне и му позволи да разкаже какво се случи).
Много обичам всякакви животни, разбира се. Но така или иначе, котките често-често се появяват изпод пръстите ми сякаш самички – и това е факт.

Обаче тази наистина е по-специална.
Нарисувах я онзи ден, защото ми трябваше нещо характерно и симпатично, което да сложа върху визитната си картичка.
Не мога да пропусна случая и затова я показвам на целия Интернет – харесва ли ви?
На мен – адски много!

Спомням си времето, когато всяка свободна минута означаваше да грабнем колелата и да излезем извън София.
Да, но това отдавна не се е случвало. Мишел е все още болен, което е трудно за вярване, но болезнено реално.
Не му помогна дори самият Батман, макар че старателно цяла седмица му изпраща собствените си брандирани лимони:

От солидарност съвестно пазя карантина и не разнасям грипни вируси навън, затова пък се оглеждам около себе си и се подсещам да покажа новите неща, които съм правила тези дни, като тази картичка за twitter-фенове:

И още една малка картичка, която правих с помощта на една красавица на две години и половина:

Ния вече рисува по-добре от мен. Не ми ли вярвате?
Ами, ето, преценете сами:

Много е добра според мен. Сигурно един ден много ще се смее на тази рисунка, но аз й пожелавам да развие дарбата си.

Стоя си у дома, разглеждам една дебела папка със снимки, наречена “to-blog” и въздишам.
Защото нещата, които искам да покажа, са направени и искат да бъдат показани, но снимките съвсем не са ласкателни.
Уви, тук е север и заради лошата светлина все не се получават.
Много рядко влиза слънце, освен през лятото, когато привечер в рамките на няколко дена лизва первазите на прозорците.
Все пак реших, че е по-добре лоши снимки, отколкото никакви.

Много обичам нещата, направени съвсем простичко, но с оригинална идея и замисъл.
Ето го например този симпатяга: подарък ми е от Кольо и много ме радва.
Стои си на рафта и дяволито ми се подсмихва всеки ден.

Сякаш ми казва “Хайде да рисуваме де, какво чакаш?”…

Пиша това, защото напуснах работата си като главен редактор на българската версия на списание .net (издание по лиценз на .net magazine, UK).

Тази работа беше истинско предизвикателство за мен. Започнах да се занимавам със списанието миналия февруари с ентусиазъм и страст и знам, че дадох най-доброто от себе си.

Първият брой беше една луда история – създаден в рамките на по-малко от четири седмици и с възможния минимум от ресурси. Но беше посрещнат много добре от читателите — дизайнери, разработчици и уеб ентусиасти, и така започна за мен един десетмесечен период на безсънни нощи.

Единадесет броя. Пет от които направих без реално да имам помощник-редактор и три – без коректор. През цялото време работех онлайн с графичния ни дизайнер, ангажиран на свободна практика; също така работехме заедно и на живо много нощи преди влизане в печат.

Месеци наред отговарях на писма на читатели и абонати, взимах интервюта и преравях Мрежата в търсене на нови контакти за списанието. И ако си представяте, че “главен редактор” е само добро украшение за визитна картичка — не, не е.

Винаги ще си спомням и много забавни ситуации — както, например, когато веднъж осъзнахме (тъкмо преди затваряне на броя), че нямаме право да ползваме дадена илюстрация към главна тема. Тогава набързо нарисувах това и броят успешно замина в печатницата. Хубавото е, че никой не се оплака от илюстрацията.

Всеки брой беше плод на сериозен труд и си давам ясна сметка, че нито един не е съвършен, но поне мога да гарантирам, че всички те са направени с любов. С много любов!

Цялата история е твърде дълга и болезнена за разказване, затова ще ви спестя повечето подробности. Главната причина за внезапното ми напускане може да бъде добре обобщена с един израз, който най-често се асоциира с бракоразводните дела: “непреодолими различия на характерите”. В този случай — различия в ценностните системи на главния редактор и издателя.

Десетки пъти се опитвах да седна и да пиша за това, което се случи, но така и не можех да намеря точните думи.

Много са нещата, които навярно можеха да се случат по различен начин и по-добре, но не стана така. Сега зная, че отчасти причината е, че бях наивна.

Както казах веднъж, ако влагаш сърцето си в това, което правиш, поемаш и риска то да бъде разбито, но така или иначе, това е единственият начин да работя и живея, на който съм научена.

Когато дам думата си, че ще направя нещо, обикновено се посвещавам изцяло на постигането на възможно най-добър резултат.
Честно е да се каже, че винаги държа на думата си.
Вероятно най-лошият ми грях обаче е, че съм твърде доверчива.

Доверих се на човек, който от самото начало ми показа, че не заслужава доверие.

Какви бяха шансовете, че един ден ще се обърне срещу мен? Огромни.

И когато това се случи, дори не ми се искаше да го повярвам.

Така че сега пиша това като простичко предупреждение към хората като мен:

Моля ви, не правете същата грешка.

Не се фокусирайте само и изцяло върху работата си, без значение колко привлекателна е тя и колко голямо удовлетворение смятате, че ви носи.

Макар че да работя като главен редактор на списание .net България беше в много отношения чудесно приключение. Да, спечелих и безценен опит.

Беше висока летва за мен и аз я прескочих.

Заплащането не отговаряше на количеството усилия, които вложих в тази работа, но приех работата, защото харесах самото списание и каузата. Затова и работех здраво 28 дни от всеки месец, прибирайки се от офиса вкъщи не за да почивам, а за да продължа да работя.
Четях и препрочитах списанието най-малко три пъти на екран преди да стигне до печат, а това означава изчитане и редактиране на над 300 хиляди знака всеки месец, което беше немалко напрежение за очите и гърба ми (който и сега ми създава доста грижи).
Въпреки това всичко, свързано с .net ми даде също и незаменимото усещане, че мога да се справя и с по-големи неща от тези, които дотогава мислех, че умея, така че все още преценявам цялата история като голям личен успех.

Но като служител смятам, че се провалих. Не в задълженията си. Признавам, че се провалих най-вече в защитаването на собствените си права, като бях достатъчно глупава да повярвам и да разчитам на фалшиви обещания и красиви думи. Обикновено става така — умея да давам прекрасни съвети на другите, но не и на себе си.

Пожелавам прекрасно бъдеще на списание .net, защото няма родител, който би пожелал зло на детето си. Но отново си напомням да бъда много, много внимателна следващият път, когато давам доверието си някому.
Дори и да е за добра кауза.

Поуката от горната история е, че не можете да бъдете използвани, освен ако не го позволите сами.

Казват, че когато пред теб се затвори една врата, в същия момент много други се отварят.

Радвам се, че мога да поема по нови пътища.

P.S. Тази работа ми даде възможността да се срещна и да работя съвместно с уникални личности.
Бих искала да благодаря специално на Дан Оливър – моя колега от английското издание, както и на всички прекрасни хора, които помагаха на .net през цялото време, без да очакват каквото и да е в замяна.
Не ми се иска да изброявам всички ви поименно, тъй като се боя, че може да пропусна някого.
Изключително много се радвам на възможността да ви познавам и да работя с вас.
На мнозина от вас дължа по повече от една бира.
(Без да забравям моя мил съпруг, който ме подкрепяше през цялото време, дори когато цената, която трябваше да платим, беше липсата ни на личен живот.)

Стана дума наскоро с Иффи за тези странни малки животинки – тарсиерчетата.
Или дългопетите, както са по-известни за гледащите Animal Planet.
Обещах да й нарисувам такова животинче и потърсих модел в Google Images.
Така попаднах на сайта на Дарлен Сангенца – дизайнер и илюстратор от Филипините (където тези животинки добре си живеят, впрочем).
Дарлен има чудесни неща на сайта си. Можете да видите нейната рисунка, която ползвах за вдъхновение.

А ето какво се получи при мен:

Иска още доста работа, но все пак – като за първи опит съм доволна от себе си.