molif | bg

1. Колкото повече четеш чужди блогове, толкова по-малко пишеш в собствения си.

2. Колкото по-дълго време не си писал, толкова повече не ти се пише.

*Автор - www.molif.com

Живанкин ме побутна, иначе нямаше. Честно казано, и аз не си падам по верижни игри…

Какъв остров, каква музика…Които и седем албума да избереш, след по-малко от месец ще ги изхвърлиш ядосано, понеже ще са ти омръзнали вече от слушане.

Това били официалните правила, които с удоволствие ще наруша:

“Правилата са прости - (1) всеки участник цитира тези правила, (2) цитира този пост, (3) цитира този, който го е посочил, (4) изброява 7-те си любими албума (може повече или по-малко), като споделя и нещо повече за тях или за избора си и (5) посочва (предизвиква) поне трима други блогъри да направят същото.”

Не ми се избират албуми. Бих взела десетки гигабайти с мен, но това е друга работа.

Все пак, ще избера наслуки първите седем (осем, обичам това число) групи, които ми дойдат на ума, все едно че се налага бързо да си стягам багажа.

1. U2

2. Faith No More

3. The Pogues

4. Blur

5. R.E.M.

6. James

7. Pearl Jam

8. Morrissey/The Smiths

Е, това са мъничка част от нещата, без които не бих тръгнала и които все още се радвам да чуя.

Няма да посочвам албуми, понеже със сигурност бих взела компилации с най-доброто според мене си.

О, и за да приключи най-сетне тази досадна игра, няма да пингвам никого.

Напоследък се събуждам отново с радио. Така заспивах и се събуждах години наред, но в последните няколко алармата на вярната Nokia 6210 изпълняваше тази функция.

Бях позабравила колко по-приятно е да се събудиш с любима песен, и то без да знаеш коя точно.
Не е същото да те събуди компютъра с Winamp, понеже обикновено знаеш точно коя песен ще тръгне.

Тази сутрин вървеше адски старо и позабравено осемдесетарско парче, “All I Wanna Do is Make Love to You” - Heart.
Като малка не съм се заслушвала в нещо повече от припева, а и не си спомнях ясно видеото, но сега пуснах Google за текста на парчето и явно все още е живо хлапето в мен, понеже се впечатли. Още обичам, когато песните ми разказват истории.

Поздравявам ви с едно малко завръщане във времето на класацията “Хит видео” в неделя вечер

Обявявам днешния за такъв. Смятах да не пиша за това тук, но просто няма начин, дойде и моят ден да се оплача.

Враг номер едно: Здравната каса.
Враг номер две: Булбанк.

Да започна по ред на номерата:

1. Сблъсък с понятията за здравеопазване на здравната каса.

За нея са изречени и изписани вече какви ли не ругатни и всичките са заслужени. Дано има възмездие някой ден за всички простотии, които се вършат “в името на народа”.

Случката е следната:

(more…)

Ето ги и моите меденки.
По рецепта, препоръчана от Блу.
За съжаление остана само снимката, меденките ги изядохме.

Два незабравими дни прекарах в кухнята на родния ми дом, с майка ми и баща ми, които се бяха превърнали в малки деца.
Часове наред се туткахме с боичките и с полепнали от захар ръце ги гледах как се караха кой коя сладка бил украсил и защо така, а не иначе. Беше…приказно. Домашно и коледно.
Тази Коледа баба ми отново ми липсва. Често мисля за нея, но по празници най-силно се усеща, че вече я няма.
Сладките щяха много да й харесат, сигурна съм.

Направих две дози, и по двете рецепти на Блу, всъщност, и въпреки всичко пак ми се сториха малко. (сигурно защото бяха адски вкусни).

Смятах да изпратя тази снимка вместо коледна картичка на познати и приятели, но понеже така и не стигнах до изпращането на картички, показвам ви я тук.

(за Георги Живанкин обаче съм запазила няколко - понеже си знам, че снимката няма как да го очарова.

…за утре”. А защо не?
Днес не си мисля за равносметки. Втори ден съм на работа, но други неща отклоняват мислите ми.
Празниците бяха топли, уютни и прекрасни.
Имаше и дребни притеснения, най-вече здравословни, но иначе беше хубаво, малко забавяне на темпото.

Направо не ме свърта - гледам през огромните прозорци навън, толкова е бяло и синьо и снежно…цял ден грее слънце, което те мами и ти обещава игри и смях, шейни и бой със снежни топки.

Случайно разбрах, че един от най-съвестните ни колеги, изключителен работохолик, сега е болен, сериозно болен.
Стана ми криво и неволно направих мислено паралел с много други подобни случаи.
Самата аз преди година застраших сериозно здравето си заради натрупан стрес.
Тогава се осъзнах и напуснах мястото, където не се чувствах добре.

Но днес, в светлината на тази “новина” ми изплуват и всички разговори, които водим напоследък с Мишел и с приятели за ползата и вредата от работа, която повече ти взима, отколкото дава.
Не мога да устоя да не пусна и линк към една карикатура от reodorant.com.

Вярвам, че всеки има своето призвание.
Че трябва да го търси неуморно дотогава, докато не почувства, че работата му носи най-вече удоволствие, а не предимно престиж или пари.
Според моето разбиране не съществува такава работа, заради която да си струва да пренебрегнеш себе си и здравето си, близките си или пък просто да забравиш, че работата не е най-важното нещо на света.

Всеки, който стигне дотам да се фиксира само върху кариерата си, рано или късно плаща цената. А тя е винаги висока и връщане назад няма.

Лошото е, че осъзнаването на това идва чак след като те шамаросат и рядко преди да ти се случи нещо неприятно.