molif | bg

Или иначе казано, велосипедът. Или маунтин-байкът, или бегачът, или старото балканче на дядо. Както и да го наречеш, все едно ми е.

Важното е да върви, да чувам звука от гумите върху пътя, специфичното к-р-р-ррррррр при въртенето на педалите (не, нямам предвид несмазаната верига ;-))

Едва сега реших да напиша нещо за другия най-добър приятел на човека след кучето, а именно колелото.
Изпитвам дълбока привързаност към точно това изобретение на човешкия разум.

Жалко, че след откриването му човекът старателно се мъчи да забрави, че то съществува - защото карането на колело изисква усилие, а усилието е нещо, което повечето хора никак не обичат и не искат да правят.

Аз искам. И карам - въпреки непопулярността на тази машинка в градските ни условия. Всъщност реших да напиша кратката си ода за колелото поради две причини: (новина 1) и (новина 2).

Има и трета причина, но като новина тя е вече овехтяла - преди време прочетох някъде, че кметът на Лондон е заложил програма за развитието на града, според която до 2010 година 80% от жителите в града трябва да се движат предимно с велосипед.

Страшно ми се иска да вярвам, че нещо може да накара хората да слязат от двутонните си крепости на колела и да не бързат чак толкова да прегазят някого.

Уви, родната действителност доказва, че подобни представи са чиста утопия - основен приоритет както за общината, така и за главния архитект на столицата, а да не говорим за 90% от хората си остава Негово величество автомобилът, наложил диктатура над всяко празно пространство наоколо.

Сега да не помисли някой, че не харесвам автомобилите. Напротив, но не е там въпросът. Ако имах кола или когато някой ден реша да имам, вероятно ще я използвам предимно за далечни пътувания извън града.

Истината е, че забравяме за простата радост от това да се движим.
Пасивно се возим в колите или сменяме скоростите, пасивно блеем пред телевизорите, пасивно дремем в офисите си.

Активността ни се проявява само като агресия и много, много рядко някой може да бъде чут да разказва: “Еее, а пък миналата неделя се скапах от каране, но пък спах като бебе”. И това придружено от доволна усмивка.

Много ми се иска повече хора да карат колело в града и да приемат това за нормално. Преди време гледах малко видео от Холандия - баща кара колелото си съвсем спокойно, а отпред е закачено ремарке (нещо като количките за деца в Билла), в което се возят двете му малки деца.

Колко време живот бихте дали на този човек, ако се опита да вози по този начин хлапетата си в София?
Ето ви и песничка по темата (малко старомодна, като мен;-)). Клипчето е случайно, но е сполучливо.

P.S. Темата ще има продължение. Тепърва.

Този пост беше публикуван на Wednesday, January 31st, 2007 в 18:10 и се намира в категория Обща, По пътя, Хапки от реалността. Можете да проследите коментарите към този пост чрез RSS 2.0 feed. Можете да оставите коментар, или trackback от вашия собствен сайт.